Двадесет и седма глава

 

Сблъсъкът на калъпите, бос по ситно строшени стъкла

 

Веднъж в постинг на блогърката Фрина, видях макро – снимки на пясъци от различни точки на планетата. При многократното увеличение приличаха на съкровищница, като в приказките. Още работих в онази пътно строителна фирма. Правихме бордюри, облицовъчни и тротоарни плочки. Пясъкът се замесва с цимент, чакъл и вода за да се получи бетона, който после се хвърля с лопата в калъпа за съответното изделие. Усмихнаха ме много снимките, дори този който прави тротоарните плочки не се замисля върху какво съкровище стъпя.

 

Всъщност, моята дейност във фирмата беше предимно да мия калъпите. Остава по тях бетон и за да не излезе следващата плочка, която ще се отлее в него, трябва да се измие. Става с киселина. Лятно време приличах на дяволче висящо на казана. Зловонни изпарения срещу лицето ми. Очилата потни – естествено свалил съм ги. Не се вижда добре с тях, въпреки, че без тях опасно, а и вредно, колкото и да се пазиш.

  

С тези защитни мушами, газови маски и ръкавици напомнях и за зъл супергерой от комикс. Забавно ми беше, по-често, а и свободна мисълта, плетеше си сюжет, след сюжет. Почувствам ли се много напрегнат, гледам да си свърша по-бързо работата и да се втурна в подкрепление на колегите. Да мяташ с лопата бетон е най-добрият антидепресант. Препоръчвам го на голяма част от тези които цял ден прекарват пред компютрите и чувстват известно напрежение. Фитнесът може също да помага, но не е толкова забавен. Твърде интелектуален идва, в сравнение с хвърлянето на бетон с лопата, а освен задължителното физическо напрежение, трябва да се вживееш в ролята на по-тъп, отколкото си, за да отпочинеш от себе си. Повечето ми колеги само това правеха. Волно или неволно, отпочиваха от себе си и от човешкото в себе си, работейки толкова, колкото и животни трудно биха издържали.

  

Иначе шарения. Бивш затворник в партньорство с бивш полицай. Бивш рейнджър от Ирак, група български и група турски цигани, проявяващи доста злъчен национализъм помежду си, но до границата на сериозното. Аз: един никакъв и много калъпи. Между нас. Калъпи за тротоарни и облицовъчни плочи. Калъпи за градински и пътни бордюри. Малки, големи и средни. За осем, десет, петнадесет, четиридесет и седемдесет килограма. Калъпи разхвърляни и калъпи подредени. Калъпи вече повредени, които ползвахме за столчета и калъпи, много калъпи за миене. Калъпи между нас, а и ние като излезли от различни калъпи. Работим заедно, свикнали сме си, псуваме се. Тъжно и забавно.

  

А в обедната почивка, препускам към къщи и стъпвам по излятото от подобни калъпи. Сядам пред компютъра и виждам като в калъпа на думите, излята атмосферата от работната площадка. Най-вече в анонимни коментари, същата странна смесица от груб език, отчаяние и хладно чувство за хумор в непоносимата иначе болка.

  

Моралист – нихилист. Ляв – десен. Религиозен – атеист. Откровен – спотаен. Патетичен – злъчен. Поет – критикар. Трол – мъж в черно. Анонимни – аз. Интриганти – честни хора...Блъсканица, като на строителна площадка.

  

И ако човек е път, то човешкия дух и Словото Му, са си пътното строителство.

  

А в него най-ярко се отразява кризата.

  

Блъсканица като на строителна площадка. Сипят се калъпи.

  

Такива мисли ми минаваха в онзи кратък час, в който трябваше да се нахраня, а не да сърфирам, но все забравях.

  

Заиграваха се пръстите ми да отговарят т.е. да блъскат калъпите ми в чуждите. Да се обръща и троши налятото в тях.

  

Такива мисли ми минават и сега.

  

Толкова пориви и надежди, идеали, трепети към красивото, желания към по-доброто, наливаме в калъпите на мирогледа си, за да създадем тротоара от идеи, по който да върви Човека, напред...Накъдето е тръгнал...

  

Но вместо да ги наредим се блъскаме и се трошат. Нещо, което работник на строителна площадка не би направил.

  

Ставаше неусетно тринадесет часа и се втурвах към работа. Набързо се нахлузвах в химическите ботуши, но все имах чувството, че вървя бос по строшените от обърнатите калъпи, стъкла.

  

Част от човешките идеи са сравнително по-трошливи от тротоара.

  

Имах чувството, че нарязват ходилата ми. Нещо за което не упреквах никого.

  

Още съм впечатлен от снимките в постинга на Фрина. Дори този, който прави тротоара не се замисля върху какво съкровище стъпва.

  

А когато стъпваме върху душевното съкровище на някого, споделено в постинг?!