Двадесет и шеста глава

 

Патриотарски бяс

 

И защо, никога вече, няма да нарека себе си: "националист"

Защо не разбрах реката, онази пред прага ми.

Своенравни са планинските реки ту прииждат, ту едва ромолят, ту и ромоленето чезне и прилича на въздишка на старица, за да се пробуди на другият ден, по-бърза от преди.

Тя ми е подсказвала.

Трябвало е просто да забележа, че винаги когато е буйна, когато носи камъни и строшени стебла, когато е страст и руши, когато кара да тържествува нещо в теб, а друго да се бои, тогава винаги е мътна! Винаги! Кална!

 

Като отприщен народен бяс. Да, природа, но сме хора. А освен хора, придошла река, част от нея и мътилката й. И в същото време тази река е част от всекиго, заела е мястото на душата и разума му, носи го вместо тях, към избора му.

И да, без подобна страст, навярно още щяха да се продават роби насред тържището на всеки градски център, но ако го нямаше разума, който да я владее: още по-вероятно, отдавна и последните скорпиони да са умрели в угасващата ядрена въздишка.

 

Вървях по улиците на родният си град и се чувствах в изгнание. Имало е случаи, когато ми се е струвало, че сънувам. Че съм сбъднал някое от младежките си копнения, дори съм имал и планове, как да избягам незаконно през границата. Някъде съм, другаде съм. Иска ми се да се върна обратно. Това съм го виждал по филмите. Харесвало ми е докато е на лентата, сега ме измъчва пустотата. Сграбчвала ме е болезнено мисълта, че всичко е истина и никъде не съм избягал, а съм просто във времето напред. В страната на изгнаниците, в страната – изгнаник. Не, не носталгия по отминалото. Никога не съм харесвал тоталитарно, задушавало ме е. Искало ми се е просто да видя рекламите на магазините и билбордовете на български. Искало ми се е да не чувам около себе си, неразбираема врява на турски и цигански. Без да си и помисля дори, че просто врявата не ми е харесвала и на български още по-малко би ми допаднала. И проблемът ми не е езика, а простотията на тези душици, живеещи на най-ниско социално стъпало, които така са ме вадили от релси. Искало ми се е да не чета из форумите назидателни приказки и да не виждам махащ ми се пръст, че понеже живеещите в България сме некадърни и мързеливи, а българския атом и съветският атом са вървели хобот за хобот цели четиридесет и пет години, нямаме право на ползването му. Честно, вбесявал съм се на глупостите на разни политически ултраси, без да си помисля, че сам се превръщам в един такъв.

 

Превръщал съм се в част от реката, мътната. Всъщност най-удобната за ловене на големи риби, т.е. тлъсти интереси. Не мои, разбира се. Не и на който е било от тези като мен, защото сме виждали някакъв идеал. Там в мътилката, където нищо ясно се не види.

 

И редно е било, поне да се запитам. Имам ли право: точно аз. Точно аз, чиито герои са психологически модели без дух на народност. Хора без лични имена от ъндърграунда до средна класа, каквито може да има навсякъде по света. Не съм ли и аз, предател, според собствените си крясъци. Май, да. Героите ми са твърде модерни. Нямат общо с българския консервативен дух, такъв какъвто го виждат такива като мен.

 

Знам какво са изхвърляли на импровизираните клади екзалтираните фанатици на Третия райх. Изхвърляли са националната си гордост. Томас Ман, Ремарк, Цвайг, Ерих Кестнер. Това от което е трябвало да се гордеят. Което е част от прославата на немския гении из света.

 

А в името на идеята бих ли хвърлил всичко написано от мен в пламъците? Май: да. И подобна принципност е най-ужасяващото. Защото в нея, мен самия ме няма. Защото в мен е сила, много по-голяма от моята, но не съм наясно, част от силата на кое е! И защо ми е този разум, тази мисъл, а която ме прави, следователно и съществуващ, щом тя се явява като в бъг в системата.

 

Посинявал съм от безсмислени препирни. В надвикване, като моите тъй наречени аргументи са били точно толкова предизвикателно глупави, колкото и тези които са ме предизвиквали с глупостта си от другата страна. Без да знам защо!

 

Слава Богу, не се обвързах с партии, движения, формирования. Но проклятието...

 

Проклятието Блогър! Трябва да носиш отговорност над думите си. Нещо, което съм забравял, възбуден в словесният дуел. Чий интерес съм защитавал. Наясно съм чий. Вече съм наясно. На хора, които се надяват на добър улов в мътна вода. При това нямащ общо с национален идеал. Чист, материален. Хаосът е добра далавера. А, далаверата може да бъде и политическа. Поне в това има нещо национално. Имаме си един емблематичен литературен герой, нашенец, който и ни разсмива и от който нямаме причини, кой знае колко да се гордеем. Освен може би, с искрената му първичност, която вече отдавна и тъй наричалите сме се националисти не сме притежавали.

 

Колко е удобно само! Че много неща, които обичахме вече не обичаме. Че загубихме толкова идеали. Че има защо да чувстваме накърнено и националното си достойнство, което е много логично, след като изобщо достойнството не е взаимно зачитано, а немислимо е да има национално, преди да има лично. Колко е удобно в такъв момент да погъделичкаш онази сила, която за минути ще замъгли достатъчно разума, че употребения човек да забрави, макар за малко своята печал.

 

Само, че в това няма нищо национално. Защото на българина най-типичното е разума. Може да е носил фесове и кепета с петолъчка на кокардата, но онова под тях го е запазило това, което е. А, ако го няма не е което е.

 

И това е причината да ми се струва, че няма нищо патриотично в патриотарския бяс.

 

Нека не приличам на каещ се. Не съжалявам за нито една своя дума, но много от тях не бих повторил. Своята отговорност над всяка от тях, ще понеса през времето.

 

Не искам само, не искам любовта ми към родината, да използва някой никога повече, за свой личен интерес.

 

Да, щастлив съм и съм горд, че съм българин. И причината да съм щастлив и да съм горд, че съм българин е не, че сме използвали първи или втори самолета като бойно средство, не заради головете на Стоичков, не дори, че сме дали на всички славяни книги да четат, а защото Стефан Кръстев е горд и щастлив и понеже Стефан Кръстев е българин, нямам причини да не съм горд и щастлив, че съм българин.

 

Прекрасна е природата ни, прекрасно е чувството, когато се леят и в болезнена изповед българските думи, като и в тази минута, а още по-прекрасно е, че освен български са и европейски, че са световни, че са космически, че са на Бог и дявола. Че те не ме затварят в границите си, а отварят границите ми пред света.

 

 

И не е необходимо да крещиш по всичко българско, а по-добре всичко българско за теб да говори, че си Човек.