Двадесет и трета глава

 

Отново за художествената литература и как блогът ми откри истината, защо няма художествена литература на първите страници на печатните издания. Защо еволюцията изхвърли от почти всички страниците и колонките, отделени за художествена литература.

 

 

 

И на топло ми мръзнат понякога пръстите. Спомнят си.

 

Никога не им е късно и може пак да им се наложи да пишат с химикалка, а температурата да е под нулата. И мислите ми, наострят понякога сталактити и сталагмити. Напукани са, като меч заострени и очаквам всеки момент да се откърти някоя и да прониже гърдите ми.

 

Една е утехата, че преди да умра, с кръвта, топлина ще залее тялото ми.

 

Спомням си будката. Онази вестникарската и кривите ми настроения, когато виждах как с течение на времето чезнат колонките и страници с художествена литература и от малкото места на периодичния печат, в които са имали място.

 

Разбира се, беше ми виновна Световната конспирация, дългосрочния план за дехуманизация, убиване на изкуството и всякакви други врагове на отечеството и човечеството.

 

Някъде в тайните кулоари из периферията на съзнанието ми се оформяше и идеята, че това са извънземни нашественици, големи космически дирници, с голямо влияние над планетата ни.

 

Как да се сетя, че ако бях извънземен нашественик, голям космически дирник, с голямо влияние над планетата ни бих направил точно обратното за да постигна подобна цел.

 

Щях да пусна десетки периодични издания и не само щеше да има място за художествена литература, а щеше да е на първи страници.

 

Това щеше да е смъртта на тъй наречените творци. Щяха да се хванат за гушите, да си отхапят носовете. Да се удрят с юмруци по челюстите и да се плюят с откъртените си зъби.

 

Част от представителите на вечните човешки стремежи към добруване и красота, щяха да покажат такова "добруване и красота", че средностатистическия скромен човечец, тепърва да направи кръстен знак, дори да е атеист и да потърси навсякъде другаде, но не и в изкуството красотата.

 

Всъщност, ще прозвучи глупаво, че чак болно въпроса: "Защо няма художествена литература по първите страници на печатните издания?" Така ще прозвучи. И вече смятам, че е добре да прозвучи така. Редно е да сме привикнали с някои факти до там, че да не си задаваме въпроси за първопричините, че иначе току - виж, онази голямата, иронията, съдбата в която не вярвам, взела, че дала отговор. А от този отговор няма да ни стане по-добре. Най-малкото цената му ще е голямо огорчение. Има и по-лоша вероятност: истината да ни направи толкова свободни, че да не сме подготвени за тази свобода.

 

Каквото до известна степен се получи и с блоговете.

 

По-гола и от любов истина. С която често се държим като объркан и най-вече импотентен момък. Свобода за която не сме били подготвени!

 

Най-вече у тези от нас, които по презумпция трябваше да са авангарда на човешкото мислене. Нали това е изкуството? Авантюриста на човешкия интелект, пионера в непознатото дори от философията, онзи който прекрачва границите на познанието, за да отъпка пътеките на разчитащите на него - познанието.

 

Пиша тези редове с надежда. Пиша ги и с уговорката, че сте прочели онези в увода, в които ясно обяснявам, че нямам намерение да засягам конкретен потребител, че този който побърза да се разпознае, по всяка вероятност ще допусне грешка, защото когато пиша за нелицеприятни неща ползвам обобщени образи и това са хора на които едва ли ще им пропука. Пиша ги с вярата, че все пак ще надделее разума и няма да има бързащи да ми се обиждат, защото в кюпа на своето отрицание съм и аз.

 

Мунчото, който беше толкова велик, че си мислеше, че Световните Конспиратори не спят, милиони и милиарди играят, само за да не публикува нЕкъде писанията си, които плащат подкупи, купуват тиражи, притискат с реклами и така нататък, за да не би никому известния продавач на вестници да преобърне с Великите си Истини, цялото световно мислене. Това бях. И честно, от време навреме настръхвах от вълнение, като си спомнях, че съм Стефан Кръстев. Още малко и да спра да разговарям със себе си. Или да си пускам молба за среща и разговор.

 

Но да се върна на глупавия въпрос: "Защо няма художествена литература на първите страници на печатните издания?"

 

Защото ще се избием. Това е истината. Ние. Сами.

 

Имало е такива издания. От такова съм дебютирал. Вестник за фантастика и ужас. Толкова "лош" беше пазара му, че за отрицателно време от вестник се обърна на списание. "Други светове"

 

Само, че онова ставаше в 1991 - 1992, а когато продавах, вместо да публикувам във вестници вече беше 2004 - 2006. И не само, че беше абсурд да се види на първа страница, но и нещата вървяха към логичното и вече си мисля: по-доброто. Почти нямаше къде да се публикува.

 

Лош пазар? Ами разбира се. Скучни автори, скучни теми. Да, бе.

 

Само дето лъвовете на жълтата преса, решиха да направят постоянен поетичен конкурс /бих го нарекъл "хроничен"/ и сам видях, че и доста оборот качих от бизнес - авантюрата на Патрашкова и сие.

 

Честно, започна да ми е през цайсите, че не ме печатат или по-точно: почти не ме печатат. Из интернет достатъчно места за споделяне на писания. За това пиша, дяволите да ме вземат. Да се споделям. Нали има кой да ме чете. На всичко отгоре е и екологично чисто, пък и няма свършване на тираж. Дълго време не ми пукаше, но ми пропука. Най-неочаквано ми пропука.

 

Защото разбрах, чрез блога, защо отпаднаха изданията с литературна насоченост.

 

Заради големият наплив на материали в blog.bg беше въведена опцията: "избрани" и "всички".

 

В "избрани" - първата страница се публикуваше значителна част от художествените творби, без поезията. На кого бяха критериите, стратегията и политиката: представа си нямам! Често, колкото и да съм любопитен: не искам и да имам!

 

Нека, когато съм някъде на премиера и непознат ми подаде книжката, когато му пиша автограф, да съм развълнуван, че това може да е човека на който дължа толкова много. Нека да не се чувствам по-големия, а по-малкия. Защото все пак на този непознат човек, дължа много. И като казвам много имам предвид Много.

 

А така трябва да се чувствам изобщо пред читателя си.

 

Много често в "избрани" бяха и мои разкази. Хвърлях цялата си душа. Писането винаги ми е било и борба за живот. Често и в най-буквалния смисъл на думата: въпрос на оцеляване. Всички сме чели за военни стратези, които са затваряли учените си, давали са им срок в който трябва да завършат проекта си, който ще се използва на фронта, а иначе били разстрелвани. Какво ли не прави човек за да се спаси, а аз се спасявах. Мобилизирала ме е екстремалността на ситуацията. Имало е някой, на който това, което правя се е харесвало. Смятал е, че политиката на повереното му, съвпада с концепцията ми. Не бях и единствен. Но понеже пишех повече, а аз обясних причината: борба за съществуване, набих се на очи.

 

Хора които са ми били приятели, написали са и едни от най-ласкавите и проникновени думи за творчеството ми, за мен, изведнъж ми станаха неприятели.

  

Нямали нищо против мен, а против това, че "всеки ден" съм на първа и все пак въпреки, че нямат нищо против мен съм бил утрепка, използвач, говедо, графоман, не ме е било срам, сексманиак, педераЗ, кумуниЗ, покварявал съм, подтиквал съм към ниЗки страсти, други "ЗЗЗ" или беше "ОЧЗ", освен това съм виновен за изчезването на птицата Додо, зле съм възпитавал децата си /нищо, че нямам деца/, трябва да ме затворят в лудницата...

   

/Понякога ми се присънваше. Разказах вече, че съм бил и там. Отново съм вързан. Очаквам система. Само, че този път смъртоносна и я очаквам с желание. Поредният кошмар със смъртна присъда./

  

Пиша както мога. Блоговете ми дадоха свободата да го правя. Оказа се ужасяващо престъпление.

 

Аз не съм бил виновен, а са били виновни модераторите, които ме избирали и читателите които ми са се "мазнили" и все пак, въпреки, че не съм виновен аз съм престъпник, мародер, а щом не съм съгласен с това, че съм престъпник и мародер, значи не мога да понасям добронамерена критика и за мое добро, трябва да висна на въжето.

  

Отмина. Отдъхнах когато читателския рейтинг, а не избора на модераторите е решаващия фактор за предни позиции. Четен съм си и винаги съм си знаел, че съм четен. Искаше ми се и да разбера, ще ме издразни ли факта, че някой друг, а не аз съм отпред. Знаете ли: много съм щастлив. И това е отговора на въпроса: дразни ли ме някой със своята по-голяма популярност.

  

Защото вкуса на масовия читател е вкуса на Свободата. Свободата за която вече съм подготвен.

  

От цялото огорчение има и нещо много, много сладко. Истинските ми читатели, не се повлияха от масовата емоционална вълна и останаха с мен и в немилост. И не само истинските ми читатели, а и хора които не ме четат, но останаха разумни и солидарни с правото ми.