Двадесет и втора глава

 

Любов и блогове

 

Понякога се любят само думите ви. Палаво се докосват, танцуват, допълват взаимно строфа след строфа, смисъл след смисъл. Гледат се в очите, плахо се прокрадват една към друга. Млади са безбожно. Красиво непознати. Целуват се и хапят устни. Хапят музи. Оставаш непознат – остава непозната. И колкото и странно да е, усещането е, че е имало любов. И е имало любов.

 

Или е флирт, първи и последен за някого от двамата. Или не е нито първи, нито последен. Има пътуване, има усещане за приключение, има понякога нощ. Понякога докосване на пръсти или погледи. И нищо повече. Дошъл му е на някого разума. На другият мястото не е в реда му.

 

Понякога е само размяна на лични бележки.

 

Прегръдките и целувките са чести. Имам предвид виртуалните, а те често са в началото приятелски. Все се случва, обаче, единият да притисне като в прегръдка с по-силна енергия в думите другият, а другият ненадейно смутен от самия себе си, да разбере, че друго не е и искал. Макар да не е смеел и да си го признае.

 

Понякога е само любов на интелекти. Светла е, става въпрос за духове, не за тела. Духовете могат да се прегръщат и с разстоянието между себе си. Да се имат без да се обричат. Да прилича на сън, от който е останало единствено богатството. И за двамата.

 

Понякога е просто тела. Еротика, като гимнастика. Нямало е никой от двамата в тялото си. Били сте на спектакъл. Балетен спектакъл и сте хранили взаимно сетива с непозволена красота, която просто е нямало къде другаде да откриете. Освен сами като съавтори не създадете.

 

Понякога е иначе. И е болезнено. Срещаш се с фантазия, получаваш човек. Тялото му ограничава в границите си безбрежното. Даже го наричаш: грешка. Трябвало е да се случи. Неизбежна е била. Поумняла си, може би, странника също.

 

Понякога си е Любов, но остава невъзможна. Съградили сте кулите си, затворили сте вратите им. Твърде е голям да мине през портата, без да разруши стените на ценностите ти. Твърде голяма се чувстваш за да минеш през портата, без да разрушиш неговите. И той си мисли същото. Пращате си от върховете на крепостите слънчеви зайчета и си говорите, дълго още с тях.

 

Понякога сте си като във виц за любовници. С всичките му ефекти, взаимна насмешка...И чудно е, че все пак се обичате.

 

Понякога е сходство на характери. Не сте се виждали, няма и да се видите. Като, че ли сте живели заедно, дълги години. Като, че ли го познаваш по-добре отколкото се познава сам, а и той те познава по-добре, отколкото те познава дори този който те познава по-добре отколкото сама се познаваш. Остава нещо като приятелство, но понеже няма дума, която да е повече от приятелство и по-малко от най-пълноценната любов. Нито едното, нито другото е.

 

Понякога е само споделяне на самота, което прилича на всичко останало.

 

Понякога е всичко останало, което прилича на споделяне на самота.

 

Където душите са разголени чрез думите, а характерите заместват визуалното. Където скритото в действителността е открито. Спотаеното и вътрешното е външността, а външността е вътрешността на тази външност. Законите за привличането са същите. Само са по-силни. Изострени докрай от фантазията. Най-чувствителното за еротизма у човека. Прилича на бал с маски. При това в атмосфера между кибер – пънк и класическа приказка, проектирани върху реалността. Разлели представи между истина и измислица, разместили границите, открили нови простори пред допустимото, за да се открием в тях, по-откровени, съкровени и голи.

 

Понякога е Щастливата!

 

...но винаги, винаги е щастие!

 

Понякога е Истинската!

 

...но винаги, винаги е истина!