Двадесета глава

 

Блогът - животът като изкуство

 

- Погледни се...-шепне ми реката, шепне ми от дълбините на собственото ми съзнание, отминала натрупаният бит по него. Стоя както често на един дънер, по пътеката между мелницата и града. Слушам я и й вярвам. Напоследък само в нея, откривам утеха. Живея между битова и художествена реалност. Едната вече ме отхвърля, другата толкова силно желае, че се боря да не навляза толкова дълбоко в дебрите й, че да не изгубя напълно пътя навън. – Погледни се, моля те...Не надничай така в мен, глупчо. Нямах предвид отражението си. Него не можеш да видиш сега, не и в мен. Къде си се запътил, кажи ми?

   

-Не знам. – отвръщам й с горчива усмивка. На глас.

   

-Спомняш ли си какво каза тогава на онази симпатична психоложка?

   

-Сещам се за коя намекваш, но кое имаш предвид?

 

 -“Животът е изкуство вън от изкуството, изкуството е живот вън от живота “

   

Засмях се горчиво:

   

-А не е ли така? Да ти напомня, че оборота във фуражния цех е паднал отдавна, че отдавна приятелчето, което го държи работи на загуба, че вчера пак сменихме ценоразписите с по-високи, май такова е положението в цяла България, а днес чух...че все пак ще се случи. Неизбежно е. Ще го затворят, а аз дори не знам, дали е уместно да оставам при теб, след като вече нямам работа. Нахално ще е от моя страна, много нахално. Не знам коя пътека да поема освен...-спрях се.

   

-...горските. Тях имаше предвид, нали?

   

Разсмяхме се като деца, а аз продължих:

   

-Не умея изкуството, извън изкуството. Не умея да живея и това си е. Все по-истински и по-себе си съм в живеенето вън от живота. Потъвам в него, скоро няма да имам разум за действителността.

   

-Тази няма да стане!

 

 -И защо си мислиш така?

 

 -Защото съзнаваш риска. Не си такъв безумец, че да потънеш там откъдето няма излизане. За добро и за зло! Това си! Не можеш дори достатъчно да полудееш, че да намериш наслада в умопомрачението си. Миналата седмица те попитах, какво е блога, ще ми напомниш ли...

 

-Ковчеже с ценности.

   

-Глупости.

   

-Ти го рече.

   

-Аз съм непостоянна. Ковчеже с ценности, не е достатъчно. Печален бит, а?

   

-Злорадстваш ли?

   

-Присмивам ти се, но не злорадствам...-изведнъж гласа й стана остър – Слушай, ало, Странстващият медиум, имаш ли на представа колко в момента ти имат проблема ти. Че и по-тежък. Хора, които им горчи, че са изгаряни от своята истина. Че чуват и четат за друга. Че тя не е живота им. Че искат да изразят истината за живота си. Наясно си, наясно си, че има такова нещо. Че това е живота, нали? Че би трябвало да можеш да вкараш този живот в изкуството, но при тези условия, когато сам си неспособен да го направиш за своя и...неусетно потъваш в очарованието на красивата му лудост...Имам предвид тази на изкуството...За което не мога да те виня, защото те обичам, а това те спасява...Не, при тези условия, ти не си в състояние да вкараш този толкова объркан живот в изкуството. Да, песъчинки носени от реката на живота, можеш да събираш в ковчежето си...Не те виня. Човек си.

   

Замлъкна. Помислих я за сърдита, но продължи.

   

-И все пак живота не е изкуство извън изкуството. Не и изцяло извън. Това, което не успяхте да направите хората отдадени на изкуството го стори технологията.

   

Направи пауза, все едно си набира дъх:

   

-Онези хора, за които не ти остава душа да пишеш, вече го правят сами. Разкриват съществуване като изкуство, за което някога е бил необходим писателя като медиум. Между тях и четящите. Сега не се налага, блогът е медиума.

 

Четеш и сам преценяваш, нали? Колко често постинги на полуграмотно, зле връзващо изреченията в объркан смисъл момиче, колко често тези постинги са далеч по интересни от публикации на истински майстори на Словото. И колко често казват повече за живота, нищо че са лични дневници, от тези които говорят самоуверено, че го познават. Прости ми за откровеността, но доста често са по-интересни и има повече живот от твоите...Но това не те прави излишен, напротив. Помага ти там, където вече нямаш сили да стигнеш...

   

Засмя се кратко и продължи:

   

-Откривайки личните дневници пред световното, технологията даде възможност всеки живот, дори онзи който беше изкуство извън изкуството да бъде споделен като изкуство. И това го прави изкуство...

   

Отново направи пауза:

   

-И знаеш ли...Мисля, че е време да го осъзнаеш, до сега го вършеше интуитивно...Възползвай се от тази възможност, така както онези, които нямат друга...За да спреш потъването си в абстрактната красота.

   

И да не изгубиш пътеките към хората.