Деветнадесета глава

 

Блогът като ковчеже за скъпоценности

 

Научих се да слушам реката, онази която течеше пред прага ми.

Реката до мелницата, която ми беше покрив над главата и мелеше зърно, както сърцето ми опит, за да го превърне в идея.

Дълги месеци ми трябваха за да се настроя така, че да откривам в ромоленето реч. Реч, която идеше като от дълбините на съзнанието ми. Ромоленето сякаш отнасяше и отмиваше, като натрупани греди, клонки и изхвърлени отпадъци, полепналия бит за да се открият онези истини, които нямаше от кого другиго да чуя, освен от себе си и за които нямаше кой да ме попита, освен тя.

Често пътьом между мелницата и града, сядах на някой камък или дънер, затварях очи, а ромоленето ми приличаше на женски кикот. Държеше се като жена, която навежда с обаяние и въпроси мъжа до онази мисъл, която иска да чуе. Ловка манипулаторка, хитра лудетина. Много секси я прави това поведение.

Тя ли казваше онези неща или аз, трудно ми е да реша категорично. В тези мисли имаше част от нея, част от мен.

А веднъж като се връщах от клуба пак ме запита, на нейният език, навярно за хиляден път:

 

"Какво е това блог?"

 

И от отговора ми: "личен дневник", остана недоволна.

И я чух в себе си, с най-чистият си глас да ми говори.

 

"Много реки носят златни песъчинки, аз - не! Но най-голямата ни сестра, знаеш коя е: Животът, носи много повече от златни песъчинки. Търсач на ценности си ти, глупчо. Търсач, като всички други, които са там, които го съзнават и не го съзнават. С годините сито след сито, натрупвате немалко ценност. И разбира се, трябва някъде да я съхраните. Блогът е ковчеже за ценности..."

 

-Виж, не съм съгласен с това. Добре звучиш, както винаги, но не съм съгласен. Ковчежето обикновено е заключено. Скрито е някъде и често само собственика му знае за него.

 

"Да, това е най-добрият начин да се съхранят някои ценности, но ценностите,  които вие откривате, могат да се запазят, само ако се споделят с другите!"