Осемнадесета глава

 

Блогът като лудница – 2 

 

“Животът е изкуство вън от изкуството, изкуството е живот вън от живота.” 

Моя авторска изцепка в лудницата 

Маги – психоложката, голяма симпатяга, ме пита от кога не пиша. Правя траурна физиономия. Не само не пиша, а съм започнал и да пелтеча както някога, като дете.

 

Обърквам се, мънкам нещо. Оплаквам се с тежък творчески застой.

 

Защо не позволих онова другото да говори. Да й каже:

 

-Писането е суета и гонене на вятъра. Осъзнах го, след като написах всичко което си е заслужавало за да разбера, че не си е заслужавало изобщо, че всичко вече е написано. Аз съм толкова Велик, че с писането само се обезобразявам. Животът е изкуство вън от изкуството, изкуството е живот вън от живота. Приличат си само по това, че са еднакво безсмислени, но аз съм далеч от трепетите на дребните душички...

 

Можех да наговоря още високопарни глупости от този род. Не ми бяха чужди, по казусите им живях. Нарцисът който определя пишещите нищожества като нарциси.

 

Самообожествяващия се никой, който нарича другите самообожествяващи се никои. Можех да й наприказвам, че света не е достоен за моите писания. Всъщност, неща, които от години виждам, че не са никак, никак уникални, нито като изказ, нито като поведение, което общо може да се изрази:

 

“Прави нищо, за да имаш претенции на велик!”

 

-Ще опиташ ли, да напишеш нещо? Наближава конкурса, тази година се провежда за първи път, но се надяваме да стане традиция, както е из по-развитите страни в света. За денят на психическото здраве е...

 

Не ме карайте да реша, дали защото беше жена. Имам предвид истинска. С голямо Ж. Или защото беше голям психолог. Или наистина защото е имало нужда от мен...Прописах. При това, най-силният ми до онзи момент период разкази. Цикълът, който наричам: “Текила в тъмна охра”.

 

Един крещи, друг отваря врата и говори глупости. Свършват ми цигарите, няма откъде да намеря, а някой ми реве да му дам цигара. Някой ми тика драсканиците в очите ми и ме пита, дали от тази картина става нещо. Дълго да му обяснявам, че съм “арт-менажер”, колкото да се водя на някаква работа при Маестрото, иначе изпълнявам други функции. И не разбирам много, много. Казвам му набързо: “да”. Някои ме пита с велико откритие във физиката може ли да се участва в конкурса. Тъкмо се чудя, дали няма да се появи и някой, който да пита: за политическа реч и такъв се явява

 

Забравил съм изречението по средата...Избухвам в смях и най-сетне приличам на луд, ама много луд. 

 

А лудницата ми прилича на нещо, но не знам какво и е нямало как да знам.

 

Приличала ми си е точно на блога.

 

Има всякакви, от всичко по малко.

 

Само, че има и съществени разлики: там различието е лудост, болест, страдание е.

 

Тук лудостта ти е криле, изява и свободата ти. И нищо не е ненормално когато е на мястото си. Дори лудите там не се държаха ненормално, защото е нормално на такова място да изглеждаш ненормален. Да изглеждаш различен. Да бъдеш такъв.

 

Каквото право имаш и в блога си.

 

Има и друга много съществена разлика. В лудницата друг държи ключа. В блогът сам държиш своят ключ – своята парола. Което те определя като пълноправен собственик на този блог. На твоят блог.

 

А който обича да се държи като собственик там където друг държи ключа, май че заради приликата е сбъркал местата.

 

И май ще се чувства по-добре там, където все друг ще му държи ключа.

 

Скоро излязох. Не спрях да пия още дълги години, а накрая го направих по своя преценка, без лекарска помощ. И аз не знам как.

 

 

Не съм сигурен, онзи спомен истински ли е или алкохолна измислица. Никога няма да бъда. Една нощ телефона ми позвъни и чух Маги. Спомняте си как доктор Лектър, попита агент Стърлинг по телефона:

 

“Спря Буфало Бил, за да спре блеенето, е замлъкнаха ли агнетата?”

 

По-същият начин ми прозвуча въпроса, който не си спомням, дали наистина ми зададе:

 

-Влезе в лудницата за да откриеш нормален човек, е откри ли го?