Седемнадесета глава

 

Блогът като лудница - 1

 

В лудницата съм. При това в остро отделение. И допреди малко, даже и вързан!

 

Но преди да са отворили шампанското доброжелателите ми, нека си кажа, че това се случва в 1998 година.

 

В лудницата съм, понеже преди седмица изписах тапетите с някакви рими, само заради които си заслужавах всички смъртни присъди, които съм сънувал. После, не смеех да си покажа носа навън. Момичето си тръгна преди зазоряване, но проблема е, че не помнех кое точно е, че да му се извиня.

 

В лудницата съм, понеже обикновено се събуждам, търсейки с ръка по раклата бутилката от минерална вода и ако в нея е останала от водката – менте с която е била пълна вечерта – живота започва. Ако не, трябва да се дотътря някак до магазинчето в което се снабдявах, че да изпрося първата чашка, за да мога като я изпия да се сетя, къде може да има останали стотинки. Откъде се намираха? Загадка на която и Артър Дент не е в състояние да ми отговори.

 

В лудницата съм, по-точно тази която се намира на “Пещерско шосе” в Пловдив.

 

Първо ми заприличва на боксове в свинарник. На социалните клетки с които навремето оприличих тези боксове. Когато щракна ключа на металната врата зад гърба ми отведнъж разбрах какво е да си добиче. Безволево същество – обгрижвано по причини, които няма смисъл и няма право да узнае от тези които имат волята над него. Със заключването на тялото ми – отведнъж заключих ума. Представите ми стигаха до стените. Вън от тях беше несмилаемото. Силата, която ме е държала в тези тесни помещения, преди да се озова в тях.

   

Втурвах се, точно като прасетата към коритата, когато ставаше време за храна. Блъскахме се, точно като онези питомци пред тезгяха.

 

После взе да става забавно. От това болнично заведение само насочват хората към подходящите за тях. Тук диагностицират и правят това, което е нужно в началото на лечението. После репатрират към тези в които може да се проведе лечението по специализиран за случая, начин.

  

И тук е редът да се обърна към всички онези знайни и незнайни “специалисти”, най-вече анонимни, които обичат да си издават диагнози по интернет, а такива съм получавал и аз, че становището на истинските специалисти в диагностицирането, относно мен беше, че не само си нямам друг проблем освен пиенето, а и няма изгледи да имам изобщо някога.

 

Понеже местото беше такова, имаше ни всякакви: алкохолици и наркомани, шизофреници и психопати, просто глупави хора или тийнейджъри, чието място изобщо не си беше тук, а по-нормално на възрастта им би се държал наистина ненормален човек.

 

Имаше разбити сърца. И разбити надежди. Просто хора, сломени от тежък социален удар.

 

Имаше и убийци. На деца. На собствените си родители.

 

Имаше си обикновени купонджии и лигльовци. И ако за първите няма лечение, а ако открият то ще е по-скоро екзекуция, отколкото лечение, то за вторите си има и се нарича: казарма. Но в повечето случаи бяха луди, колкото да я скатаят. Много пишещи. При това някои не зле. Много рисуващи. А според мен, един: гении. Името му е Жоро Метаксов и жалко, че изречението: “Аз съм...”, завършва с диагнозата си, а не с художник. Какъвто, по дяволите, е! Знам каква е болестта на този: красотата. За да се нарече: художник, трябва да има лакти и нокти, и зъби, и ум, който в социалния свят е нужен, че да можеш да се пребориш за едно звание, което тази трепетна душа е счела вече за ненужно.

 

Имахме и един Нютон.

 

Един, който се смяташе за Месия и все говореше колко са луди, всички останали. И сам се опитваше да вземе управлението на болницата в свои ръце. Да се надявам са го репатрирали на място, което е точно за състоянието му. Понеже си беше опасен. Макар такива като него, обикновено не стигат дори до лудниците, а се държат така, както се държеше той вътре, навън.

 

Имаше ги разбира се и “тролите”.

 

Все ще се наблъска в чужда стая и започне да се репчи за нещо. Ще направят някоя беля за да набедят друг. Ще започнат да се закачат с психически по-слабите. Ще се захилят на сълзите на някого, преди да са изяли бой от някой, който си мрази подобни неща.

 

Лошото е, че после се завързваше, не този който трябва.

 

Топ – трола беше неуловимия Леонардо. Кой го беше кръстил така, никаква представа. Най-вероятно сам си беше измислил знаменития никнейм, на който донякъде отговаряше.

 

Истински призрак. Дебнат, слагат се капани за да се разбере кой върши злоумията, но няма хващане. Точно се сменя “наряда” и стените на тоалетната изрисувани, като за творчески материал е използвана естествената за това място субстанция, чието място не е за стените. Затворен кръг, истински класически трилър. Всеки подозира всекиго. Всеки се чувства заподозрян от другия. Леонардо гледа невинно като всички останали и чака с нетърпение как ще се развие интригата.

 

Така и не беше разобличен. Няма да се учудя, ако сега стои зад някой компютър и зад нечии никнейм.

  

Защо си мисля, че най-вероятно си е тук?!