Петнадесета глава

 

Меломаните

 

Те са най-свежото съсловие на блОгодатта. Колкото и изтерзана да е душата ни, винаги ще ни остане къшей за усмивка и песен. А кърши снага, танцуваща и Болката, и Самотата. И не само славеят на Уайлд, пробол гърди в шипа на розата, за да изпее най-чувствената си песен и премени листата й в най-чувственият цвят знае, че и най-ужасяващото изпитание за тялото е ноти и небесен мотив. Знаем го всички: затрогнатите. Независимо дали славея бродира соло на електрическа китара или пред смъртта си пее, че “купона трябва да продължи”, а розата е гибелната страст на обречена Любов. Независимо дали мре от алкохол и наркотици, злоупотреба с ксанакс или не само е безобразно жив, а трябва и да получи шут по показния си травиститски задник, въпреки гласа си на хм...славей.

 

Важна е песента, а колкото и да сме объркани, колкото и да сме стресирани, измъчени, уморени, лишени от всякакво желание, все ще ни е останало желание за нея. Музиката е радост, а всяка радост е по-голяма, когато се сподели. Когато я създадеш у някого, който има желание да я изпита. И на това са посветени изцяло меломаните в блога. По-точно: администриращите музикални блогове. Детски сърца са у големи хора. Отворени души. Търсят приятните усещания в живота. И ги откриват, за да споделят. Понякога ще качат само клипче, понякога ще е придружено с превода на песента или само текста на песента. Понякога ще има факти за живота на изпълнителя. Или клипчето ще е придружена от собствена мисъл, израз на отношението към конкретната песен или стила, с житейската ситуация, която е породила желанието да бъде пусната тази песен.

 

Който има желание, нека влиза. Никого не принуждават. Който иска да се весели – нека. Който не иска, сбъркал е блога.

 

Често публикуват в блоговете си вицове. Нови или не чак толкова нови, но дори и познати да са, типичния свежарски стил на меломана, пробужда усмивка.

 

Самият меломан е една усмивка. Една огромна усмивка, в която липсва отрицателна сила. Той кани на купон. Дори когато е принуден да казва тежки неща го прави по шеговит начин.

 

Меломанът е естествен. Посветен изцяло на разпространение на чуждо творчество, превъзмогнал обяснимата ранимост, която имаме администриращите авторски блогове. Последното в което може да бъде обвинен е суета. Той не споделя никога за да покаже себе си, нещо друго от себе си, освен причината за своето усещане, която заслужава да се сподели.

 

И тези светли души, трепетни и чувствени хора, тези позитивни личности, големи сърца са най-силното доказателство, че хейт и хейтърство из блоговете, има. Защото иначе не би имало логика, блоговете им най-често да бъдат обект на нападения, при това на едни от най-яростните нападения.

 

Да речем, ние графоманите, все ще раздразним сериозния автор. Резервата му за творчеството ни, може да премине границата на онова, което е литературна критика и да премине в нещо друго, а да не забравяме, че една от причините Достоевски да се забърка в онези подривни формирования, които довеждат и до смъртната му присъда е тежкият му конфликт с Белински, който оценява книгата на младия гении: “Двойникът”, като слаба. Издателите са гледали дълго на Фокнър, като на един удивителен графоман. Керуак само дето не е бил бит на тръгване от издателските къщи и изглежда просто защото никой от редакторите е нямал куража да изяви малко по-грубо отколкото е успял, искреното си възмущение към бездарното четиво, което след дълги години, все пак излиза на бял свят за да се превърне в библия на вече десетки поколения. Бертолт Брехт свързва думичката: “кич” с имена като Ремарк и Хемингуей. И в този ред мога да изброявам до утре.

 

Дай Боже и сред нас да има автори от калибъра им, но това само историята ще каже. Но дори и да има такива, не е изключено, нито необяснимо и без хейт и хейтърство, да си имат преминалите добронамереността критици. И тук е ред, малко извън темата, да отправя апел към последните: Имаш правото да не харесваш. То е свято. Помни обаче, че и далеч по-велики от теб са допуснали далеч по-голяма грешка, допускайки ярост към онова, което просто не им е допаднало. Толерантността е единственият сигурен начин да превъзмогнеш подобна възможност.

 

Ясно е, че в литературата критичността винаги може да премине в открита вражда, както и най-обикновена вражда да се прикрие зад критичност.

 

При политическите и гражданските блогове е изключено да няма противници, а достатъчно е поведението на лидерите ни, че да отсъдим и за нивото на по-голямата част от подкрепящите или отричащите ги.

 

Щом имаш гражданска позиция, приготви се да бъдеш разстрелян заради нея с камъни. Чак дотам няма да са стигне, но има нещо добро в злото, че думите се обезсилиха от прекомерна употреба и рядко, много рядко убиват.

 

Естествено е и без да има хейт и хейтърство, в подобни блогове да има острота, че и грубост, че и простащина. Последното не, че го толерирам, но в настоящия момент, не си представям картинката без него. За жалост.

 

В блоговете тип личен дневник: житие и битие, също риска е голям да раздразниш с интимна мисъл някой моралист или псевдо такъв. И той да изсипе злъч, каквато няма право, но в афекта си, няма и достатъчно ум, че да се замисли над правата си.

 

И поведението му също не може да бъде доказателство за наличието на хейт или хейтърство.

 

Заслужава ли си да говоря за блоговете посветени на спорта?

 

Мисля, че последното няма смисъл.

 

И само за блоговете, само за блоговете на тези големи сърца – меломаните, блоговете създадени с една – единствена цел, да споделят приятно усещане, няма едно читаво обяснение, защо и те са атакувани. И не става въпрос за един или за два блога, защото зад тези блогове все пак има хора, които с конкретно действие може да са засегнали лично атакуващият, а става въпрос за система. Която би била необяснима, взимайки се под внимание характера на блоговете, ако нямаше хейт и хейтърство.

 

И оттук следва неизбежно въпроса, доколко зад обяснимите мотиви при нападение на други блогове е истинската причина.

 

Но да завърша оптимистично, което е и неизбежно и ще е неизбежно, докато ги има меломаните. Защото докато ги има меломаните, блоговете ще съществуват. Изчезнат ли, това ще е предвестник на близката гибел на тази изява на свободата – блогът. Нещо, което засега ми се струва ненаучна фантастика.

 

Въпреки всичко което се изля по меломанските блогове, те са все по-жизнени.

 

И остават най-свежото съсловие на блОгодатта. Колкото и да е изтерзана душата ни!