Четиринадесета глава 

 

Панаирът на книгата или възхода и падението на един блогър

 

Тръгвал ли си когато битката е предрешена! Губещ си!

 

Когато нямаш зрелостта на Хектор, а се налага да приемеш участта му!

 

Когато пътят е към края ти! След дълго лутане си стигнал до пропастта.

 

Имало е тръни по пътеката, имало е цветя. Разтваряли са листа, като устни и са напоявали въздуха с опиум. Сънувал си вървейки. Силите са на предела си. Късно е да се върнеш, рано е за предсмъртни стихове.

 

Отрезнял си на ръба, наясно единствено с пропиляното.

 

Да, има въжен мост, а не гледаш като пълководеца на “Ахат” в звездният хаос.

 

От другият край е света, споделеното. Има приятелство, има любов, там времето тече. Чуваш глъч, човешка, суетна, приятно гъделичкаща.

 

Под моста не е високо. Блато е, блато от разпадаща се плът. Има сладникава жилка в уханието й. Изпълва те дори изкушението да скочиш в нея, да загубиш памет, да се отдадеш на бездната, така както се отдаваш на любов.

 

Тръпки отвращение, преминават до сетни фибри, през теб при мисълта. И все пак, и все пак...Бориш се с нея.

 

Наясно си, че въжетата са тънки. Много тънки. По този мост може да мине дете. Защото ти тежиш, много тежиш: от амбиции, от комплекси, от спомени за изгубени битки, от несправедливи обвинения, от реална равносметка, от страх пред бъдещето, от неумение да се примириш с настоящето или обратното: от твърде много умение да се примиряваш, което напълно те е лишило от това и без друго съмнително бъдеще.

 

Така се чувствах преди Панаира на книгата. Не можех да не тръгна. Изключено. Макар бях наясно, че тръгвайки, тръгвам по моста.

 

Рядко греша в преценките си за ситуацията. От дете, зная кога се бия само за чест. И пердаха, който неизбежно ще изям е за здраве и в нейно име. И тъй, като ценя и здравето и името й, от мен се иска, да вбеся максимално противника си, че да получа в повече. Не помня някой, който ме е набил веднъж, да пробва да повтори.

 

И с живота така. Но с възрастта се научих да избягвам аналогични ситуации. Призрачният ми Ахил, който все ме призовава, извън стените на собствените ми интереси взе да търси подвизите си другаде.

 

Е, понякога се налага. Особено на стари магарета. Време беше да понеса отговорността за всичко, което бях направил.

 

“Бяс и рози” излезе.

 

Тръгвам към Панаира на книгата като към провал.

 

Сега съм наясно, защо съм имал онази настройка, но тогава: не.

 

На няколко пъти в автобуса не успях да задържа смеха си. Хилих се като побъркан. На глупости. Чудех се дали на гарата да не си поръчам едно печено пиле. Както правят преди екзекуцията, главните й герой. Всъщност и в онази нощ ми се беше присънила смъртна присъда. Любимият ми кошмар, който ми се присънва от детство. Този път ми стана тъжно, че няма да мога да доживея излизането на книгата ми. Какъв абсурд, а? Книгата заради която очаквах наказанието, щеше да излезе след изпълнението му. Наказание преди престъпление.

 

Всъщност имаше нещо на което разчитах. На постингите, които след моите публикуваха в блоговете си, далеч по-популярните от мен по онова време Мая и Криси, блогърките sunflower и candysays. Благодарен им бях и ме болеше, направиха разкошен жест, но въпреки него се чувствах провален.

 

Ще им се издължа в друг живот! Не вярвам в прераждане!

 

Ще им се издължа, когато се издължа и на останалите. На Павлина Йосева блогърката Pin4e, която ме приюти за пореден незнам-кой-си-път. Великолепната поетеса, чийто прах само мога да дишам! Искра Вълкова – Маичка, която спонсорира книгата, а това беше най-малкото, което стори за мен. Иван Богданов – Буквите, на чийто щанд, книгата щеше да бъде изложена. На още много хора.

 

Предрешено беше! Чувствах го и преди, но когато преминах през Вратите на Вавилон, на каквото ми заприлича Панаира на книгата с безбройните издания, издателски приумици, световни заглавия: се почувствах по-дребен от хлебарка.

 

Кой съм аз!

 

Кой ме е пуснал тук!

 

Трябва да съм опасен луд! Много опасен! Но аз съм минал през всевъзможни прегледи! Аз лекувах алкохолизъм, някога! Бил съм из психиатрии, минавал съм през всевъзможни тестове! Трябваше да се разбере дали причината за антисоциалното ми поведение е само алкохола. Нямало е друго. Големи специалисти бяха, но изглежда са сгрешили. Както тези, всичките, които пък сега подведох!

 

Полазва му ужас, а след ужаса един ужасяващ възторг. Вън от стереотипите, вън от разума ми, просто ме има.

 

Излизам извън стените на интересите си, без да имам зрялостта на Хектор, а сред стелещият се дим съзирам блестящата маска над лицето на призрачния Ахил. По-голям е от живота.

 

Пътеката ми е свършила. Тръгвам по моста. Онзи по който може да мине само дете, а моето тегло не може да издържи. От другата му страна са всички онези, които ми се довериха и които се измамиха в мен.

 

Провал бях! Пълен! Не ми беше мястото тук. Не бих написал герой като мен да е на подобно място! Чувствах се нелепо.

 

Но моста не се скъса при първата, ни при втората крачка, ни при третата. Набрах кураж. Цял бях жили, всяка мисъл ми беше жилка издута до пръсване от наплива на адреналин. Тържество на лудостта. Крясък над бездната.

 

Въжетата бяха опънати, късаха се, но аз вървях. Преминал бях вече половината. Ще издържи! Още малко...Още само малко.

 

И тогава моста силно се разлюля. Запукаха въжетата. Защото зад мен вървяха сенки. Сенки, но тежащи много повече от самия мен.

 

Сенките на анонимните, с отзиви: “кой те чете теб”, “спри да пишеш, урунгел”, “луд”, “графоман”, “неясно, отвлечено”

 

Това беше моят мост, но носеше и тяхното тегло. Нямаше да издържи.

 

И не издържа, защото бяха успели да измамят самия мен. Вярвах на тях, а не на далеч по-действителните.

 

Резултатите обаче учудиха всички. Дори и най-оптимистичните очаквания се оказаха далеч под това, което се случи.

 

Мисля си само, колко убедителен е глупака! Той е уверен в правотата си! Безлични, напълно лишени от авторитет хора, защото авторитета принадлежи на личност, хора с неясни мотиви, открили определено зъл нрав, използващи видимо, дребни манипулации: ниво “комсомолски секретар” и “офис – сплетница”, с недоказан афинитет към литературата, успяха дори мен да убедят, че блогвам глупости, че блогването изобщо си е глупост и загуба на време. Сериозно блогват само несериозните.

 

Резултатът: над деветдесет продадени книги за няколко часа. Около щанда ни жужеше като кошер. Цената на книгата – европейски стандарт.

 

Трябва да кажа, че срещу нашият щанд, на Буквите беше щанда на Уикенд, че на него стоеше не просто поет, а епоха. Любимец на много поколения.

 

Трябва да кажа, че моята книга на панаирна промо – цена беше толкова, колкото неговата, заедно с придружаващия я диск съм продавал на вестникарската си будка.

 

Трябва да кажа, че аз, който нямах близост с нито една медия, не беше отразено в никоя друга, освен в блога ми събитието, реално бях никой, продадох сигурно десет пъти повече, отколкото този голям и за мен, творец. Пак ще повторя: Епоха!

 

Трябва да кажа, че имаше сълзи, имаше усмивки, радостна екзалтация, изсипани като думи потоци мисъл. Години вече не пиех, но бях като пиян, в най-щастливата фаза.

 

 

 

И нека си казват, че блогвам глупости, че блогването изобщо е глупост и сериозно блогват само несериозните.

 

 

 

Безсрамие от страна на фактите, но фактите звучат по-убедително дори от безсъмнения авторитет на всички онези, които се опитват да те обезкуражат.