Тринадесета глава

 

Реалът на един от най-четените блогъри в България – 2

 

Краят на 2006 е. И си имам една горска пътека.

Не съм вече в приземната с бълхите, а живея в трапецовидна стая, двадесет квадратни метра в мелница извън града.

Вместо улица пред прага си имам река. Ако не познавате река Чая, нека ви кажа, че е като живо същество. Своенравно, капризно и много харизматично.

Не продавам вече вестници. Не ги и чета. Време за катарзис. Чистя се от информация. От количествени натрупвания, които ума ми не е в състояние да смели, нито с които духа ми е в състояние да се бори. Не, че съм го сторил волно. Просто така се получи, но имаше ефект. Нямам и интернет. Нито телевизор. Сигурно можех да намеря някакъв стар апарат, но дори не съм се и замислял, трябва ли ми или не. Чистя се.

Реката музицира сънищата ми. Душевните ми пориви, в този период, не търсят социалното ми място. Отдадени са да открият мястото ми в природата.

Петдесетте лева на седмица, които получавам ми се виждат много след възнаграждението ми на вестниците. Физическото натоварване е огромно и това ми харесва. Лекува от тежки мисли. Имал съм и нужда от укрепване. Най-леките чували са триците и тежат двадесет и пет килограма. Най-тежките са брашното и са петдесет. С още един тип, правим фуражни смески. Понякога през ръцете ни преминават по четиридесет - петдесет тона на ден.

Понеже учудващо отказвам да напълнявам съм вързал жилки и съм заприличал на Еди - чудовището на "Айрън Мейдън".

Точно в този период е започнало и повръщането ми и си мисля, че е от праха във въздуха, но скоро разбрах, че всичко на което съм го приписвал е било заблуда.

Не го намирам още за затормозяващо, както например в края на миналата 2009 година. Напротив: чисти ми се стомаха, както и главата от социалните стресове.

Свършваме в 17. Бели сме от полепналите хранителни смески и приличаме на анимационни герои. Четири очи глупаво примигват от две прашни фигури. Понеже съм рошав и дългокос, трябва да стоя и ровя в косата си дълго, че да я измия от фуража, а после хубаво да я изсуша пред калорифера, че все пак е планина. В същото време трябва да бързам, за да си намеря място в интернет клуба, че да пусна разказ. Понякога разбира се, тръгвам и с мокра глава, а никога не е била и напълно изсушена. Тичешком по въжения мост, после по лъкатушещата пътека покрай реката. Около мен смесена гора, впечатлението е, че си дълбоко в природата, но за минути съм в крайните квартали, след туй по един от мостовете в "Бялата къща". Интернет - клуба в който само липсват окачените на колан колтове и емблематичните шапки за да заприлича на каубойски бар. Пред компютрите се пие и се пуши спокойно. Скандал за стол е нещо съвсем обикновено. Мутирали гласове на третиращи се със стероиди огромни тийнейджъри, уникален микс от чалга, метъл и хаус, надути до колкото разрешават техническите параметри на компютрите. Култовите викове: "Абе, тъп!", "Ташак, такъв!", още си нямам на представа как ме приеха като свой. Влизах като дух, намерих ли компютър, сядах. Нямаше ли свободен, резервирах си и идвах точно когато би трябвало да се освободи. Обикновено оставах за час. Събота и неделя си позволявах този час сутринта и вечерта. Час престой беше деветдесет стотинки. Давах дискетата на оператора, а той ми прехвърляше файловете с разказите. За часът, с който разполагах трябваше да ги копи - пейстна в "Буквите", "Бунтарите", "АБВ-форуми" и блога. Да проверя всичките си пощи, да отговоря на писмо и набързо на някой отговор, ако съм получил такъв. Абсурд е да прочета нещо задълбочено, дори да имах времето, врявата би ми попречила. Необяснимо е, но в този период направих много контакти. Някои дълбоки в интимен и емоционален план, други много полезни в живота ми като пишещ. Нямах си на представа, обаче, в територията на какъв успех навлизам. Дори вече съм навлязъл.

Очаква ме издаването на "Бяс и рози", докато не е в ръцете ми, не мога да повярвам, че ми се случва. Нещата са сигурни, но колко сигурни неща в живота ми се провалиха. Броя дните до Коледният панаир на книгата, макар преценките ми за онова, което ще се случи са далеч под онова, което наистина се случи.

Без да вярвам, в този един час на ден съм правил най-доброто, единственото възможно за да имам последвалия ме успех, онези пет минути слава от които ме деляха броени дни.

Луд умора няма! След клуба тръгвах към майка и брат ми. За да ги видя, а по пътя да си купя отнякъде контрабадни цигари. Те живеят на противоположният край на града. Оставам при тях двадесетина минути, колкото да си взема дъх. И пак, обратно към мелницата, през града, по лъкатушещата покрай реката пътека, по въжения мост и в бърлогата.

Спрял съм да обръщам внимание на красотата. Нямам време за нея. Така се получи, но е имало и защо да не го правя, но това ще разбера след около година. Когато ще имам достатъчно време за да останем насаме с нея, за да открия колко болезнено може да бъде подобно общуване...И близост.

Заспивам много бързо. Останал ми е и навика от вестниците да се събуждам рано. Много рано. Докато съм със затворени очи, гледам като че ли през очите на онова старо магаре. За чиято смърт разказах в една от предходните глави.

Виждам историята съвсем различна. Доста оптимистично изглежда.

На магарето му е дошло времето, а войнишките звания ми приличат на символи на небесната йерархия.

Усмихвам се със затворени очи. Знам какво са виждали неговите. Съчувствие и нежелание, изписано по лицата на тези, които са на крачка да се превърнат в главорези, стрелящи по нарушители, по себеподобни, в изпълнение на дълг или за двадесет дни отпуска.

На предела на своята природа, когато не можеше да се направи за него, нищо по-добро от това да се отнеме живота му, който вече за него означаваше болка и само болка, цял живот вярно на магарешкото си, помогна на своите ангели - хората, да открият в себе си...човешкото.

Отварям очи. Реката музицира както съня така и разсънването ми, докато компютъра ми качи и кафето стане, вече имам поредният сюжет.

И пръстите ми заиграват по клавишите. Точно в осем без две минути разказа ми е готов и по чехли се втурвам към фуражния цех, за да не закъснея.

 

И започвам да мятам чували.