Единадесета глава 

Жените в блога

 

Жената винаги може да те накара да откриеш непознати черти в същността си. Да познаеш себе си. Говоря за истинската. Независимо от отношенията ви, независимо от близостта ви. Майка или любовница. Скитница някаква или съпруга. Момичето зад бара или в мола. Колежката или приятелката, с която необяснимо сте нямали по-дълбока връзка, но отдавна я чувстваш по-близка от сестра и по-далечна и от идея за рай. Неочаквано разбираш, че си можел да мислиш красиво, имал си въображение, изпитвал си тръпки, които все още са непонятни, а по-късно ще наречеш вдъхновение. Че можеш да бъдеш кавалер или ненадейно проявяваш интерес към неща, които не си вярвал, че ще те увлекат, а шокиращо приятно е, че в тях откриваш истински свои способности. Бил си роден за тях. Може да те накара да се почувстваш като любопитно дете с ококорени очи, чиито коси се докосват с космоса, а извънземни кораби кацат по устните му, за да се превърнат в кибер – приказка. Откриваш по-свойствен ти стил в обличане, в поведение, чувстваш вътрешен комфорт, като че ли си съградил замък в душата си, открил си в нея джунгла, богата на живот, с хиляди опасности, но знаеш, че в сърцето й, някъде е онази едемска градина, същата от която са изгонили прародителите ни преди хиляди години, а все още е достъпна за всеки. Става ти по-светло пред очите и по-цветно. И истината за по-голямото щастие е онова което ти се е губило в самия теб и тя само ти е помогнала да го откриеш, а не самата тя, не докосването в нея, не притежанието й, не близостта ви.

 

Понякога идва от само себе си и второто. Но не за тази абсолютна хармония ми се говори, а за жената, за истинската, независимо дали отношенията ви са стигнали до там.

 

Жената винаги може да накара един мъж да се почувства щастлив. Малко или много. От близо или от далеч. Говоря за истинската. Независимо дали си и съпруг или последният пияница, в дъното на кръчмата, който я вижда винаги през нацапания прозорец и декоративната растителност на улицата, в онзи час, когато слиза от автобуса, след края на работа. И нещо в походката и нещо в начина по който отмята коса, пробужда някакъв спомен, за по-хубави за него времена, когато е имало щастие. И споменът се разтваря с топлината на следващата водка.

 

Усмивката и дори да не е закачлива, винаги буди усещане за закачливост. Има и провокация. Не винаги сексуална, но без съмнение винаги носеща заряд еротизъм.

 

Колкото и далечен да си като ценности, тя ще те приеме такъв какъвто си, ще спази необходимата за себе си, необходимата и за теб дистанция, а вместо да казва какво не й харесва, ще намери начин да достигнеш до нейна мисъл, сам. Тя го умее. Манипулатор е. Говоря за истинската. Тя никога не подценява мъж или поне онзи на който обръща някакво внимание.

 

С радост мога да кажа, че много такива жени има в блогпространството. Жените които те карат да се чувстваш приятно, прекрасно. Които вдъхновяват. Които провокират.

 

С доста се запознах. Трябва да кажа, че средното ниво на интелигентност у блогърките е по-високо от това на блогърите. Това са мои впечатления и е възможно в случая да греша, но е изключено да допускам грешка за емоционалната интелигентност, далеч по-развита е емпатията и толерантността. Умението е да асимилираш в своя свят, разнообразието на обективната реалност, с повечето й противоречия, трудно приемливи ценности. Взаимно изключващи се същности да доведат в себе си до състояние на мир. Усмивка лъха от словото им и люляк. По-широко скроени са и понякога, при това доста често те разбират по-добре, отколкото сам би се разбрал, мост са между теб и по-доброто разбиране за себе си. Между това, което би искал да научиш и онзи краен бряг, до който би достигнал сам. С някои съм се срещал по веднъж и по официален повод. С други не по официален. Имал съм с някои интимна близост. С една вече живея. С други е било приятелство: интелектуално или емоционално. Просто приятелство. Любов без интимност. Имало е и интимност без любов. Имало е и просто разменени бележки. Двадесет, петнадесет, две. И една, но достатъчно да отприщи толкова идеи, колкото ми трябват поне пет живота, че да реализирам.

 

Знаете ли в какво се прераждат разказите, които са изплавали над съзнанието ми, а не съм успял да напиша. В чуруликащи птици, в усещане за вечна пролет. В част от разкоша на съзнанието, който прилича на разкоша на гората и напълно не ми принадлежи. Разхождам се в него, губя се в него, а толкова има за експлоатация, но и за съзерцание. Лицата на някои не съм виждал, но очарованието на думите разкрива повече. Лицата на други съм виждал, а живота е изписал по тях онова очарование, което и думите не винаги са способни. На по чашка. Или на походи в планината. Редактирали са ме. Или са ме приютявали. Близост като човешки създания, на себеподобни, не повече. Но вдъхновението и желанието да създавам далечни техни подобия, че да разбера по-скоро себе си, отколкото природата на жената не може да се нарече по-правилно с друга дума от Любов.