Първа глава

 

Началото за мен

 

В началото беше Словото.

Хм, не точно. Поне за мен. За мен в началото беше пелтеченето. И смущението, неспособността да се изразя, без да чуя дюдюкане, смях, да предизвикам имитации, тъпи бъзици и всякакви други подобни радости за едно подрастващо.

И исках да освободя Словото, а под него беше безвидно и пусто. Губеше се в мрака и се кондензираше, набъбваше като сълзи, нарязваше отвътре, като стъкла.

Случваше се обаче нещо чудато, започнех ли да разказвам измислени истории, говорих гладко, биваше ме също и по вицовете, но най-вече по измислените приключения. Повечето ми хрумваха тутакси, но други мислех предварително, за да си имам на другия ден, какво да разказвам. И понеже забравях някои, и понеже някой ме поощри, започнах да ги записвам и ме увлече. Още тогава съм блогвал, но не съм го съзнавал. Още тогава съм търсил свободата си, разбивал съм тежките бариери пред думите си, но и това не съм съзнавал. Отдавна говоря гладко, но част от онова пелтечещо хлапе е останала.

Когато живота ми заприлича на някоя от историите ми, почти толкова вълшебна и чудата, започнах да говоря гладко. Първата любовна история и интимен контакт. Сега ще изпелтеча. Ще премълча годините си, за да не ме юрнат моралистите. Престъплението което един спрямо друг с онова момиче извършихме, даде свобода на дъха ми и гласа ми, не вярвах, че ще се случи, но постигнах онази мечта да съм като останалите, да говоря гладко. Но вече бях увлечен в писменото слово.

Благословен да бъде дефекта ми!

Години трябваше да минат, за да разбера, че онова което ми даде първата любов, не е свободата на словото. Писах и пак ще напиша: свобода на дъха ми и на гласа ми, но не и на словото. Тоталитарни времена бяха не можеше да се говори за всичко. По-точно, за повечето неща се мълчеше. И макар да не знаеше точно защо трябва да се мълчи, да мълчи се научаваше всяко хлапе. Имаше и нещо друго, една зловеща ирония. Една бариера пред думите ми падна, само на цената на друга. Чужда воля въздържаше в мен думите, преди тази кратка сладостна история, моята воля трябваше да ги въздържа след това.

Красавицата си имаше официално друг приятел. Най-малкият проблем беше, че ще ме размаже. Не му бях никаква алтернатива. До нея стоях като малкото й братче. Но това изпитание ме направи за седмици по-възрастен и по-зрял душевно и от двамата.

Защото възрастният човек е наясно, че и в мълчанието Словото, може да изяви свободата си. Стига това мълчание да е неговата воля. Защото волята е Слово!

В тази интимна история намирам предобраз на големите промени, които години по-късно настъпиха в България.

Първо не можехме да говорим. После не искахме да говорим.

За някои неща поне. А явната освободителка носеше скритите си забрани.

Едно е ясно, че едни за броени дни “пораснаха” станаха възрастни, защото имаха волята над мълчанието си, оттук и Свободата на Словото си.

Другите си приказвахме. Най-много да заинтересуваш пияницата на своята маса, особено когато го черпиш и за стоте си грама към дозата е готов да кима и да се съгласява и с най-големите глупости.

Аз пък пишех като демон и лекувах кошмари. Присъни ли ми се кошмар: хоп хорър разказ. Някои даже ги публикуваха, но умряла работа. Друг някой има воля над мълчанието и Свободата на Словото ти. С годините изчезват и местата в периодичния печат където по-свободно се публикуват и неизявени автори. Всъщност чезнат изобщо местата за всички.

Ясно! Ясно кой ми е виновен: Световната конспирация, ще да е. Големите и силните които са заинтересувани в България да оскотяваме. Нямаше как да си помисля, че е нещо далеч по-близко. На много по-ниско и ниЗко ниво. Че всъщност е дело на възвисени хора. Нямаше как да прозра, колко може да си навреди човек сам. Само, че изпих този горчив хап на истината след години, но да не изпреварвам събитията. Това го разбрах след дълъг стаж като блогър, а говоря за времето в което още не бях.

Бълвах денонощно. Губех ръкописи. Чупих пишещата машина “Марица”, гръмна двадесет мегабайтовия диск на “Правеца”, после гръмна и двугигабайтовия на “Компрото”, кое публикувах, кое не успях. Не смея даже да се замисля, колко написано съм изгубил, че да не посегна към въжето, че направя ли го няма да мога пък изобщо да пиша.

На всичкото отгоре, толкова самотен, че няма как да не се чувствам велик. Живеех си в свой свят, пишех за да не мисля. И толкова съм се надул, че чак сам не си приказвам.

Смешно ми е сега, бил съм щастлив. Всъщност винаги съм бил много щастлив. Сега обаче трябва да си го повтарям, думите ми сами напират. Тогава даже не съм го съзнавал, но съм го дишал.

Бил съм щастлив и подтиснат. Възможно е. Помня го.

В началото беше Словото. Но мрак се стелеше около него. И не е творчество несподеленото Слово. Защото няма свобода докато е заключено в някого. А без Свобода е немислимо всякакво творчество.

Помня ясно онзи следобед. Все още продавах вестници, чета за един виртуален приятел. Първият човек, който преведе мой разказ на английски. Познавах го от Буквите, името му е Калин Ненов. Ставаше въпрос за протести на природозащитниците и се споменаваше, в един от маститите ни ежедневници, че всичките в групата протестиращи имали блогове. Представяше се като много модерна форма за комуникация. Така, както го бяха обяснили ми се стори достъпно само за специалистите. Сърфирах ежедневно, но още не знаех, що за чудо е блога. Помъчих се да избия мислите от главата си, докато им дойде времето. Много правилна постъпка. Не чаках дълго. Както си говорим по ай-си-кю-то,с Еми: Sowhat, тя ми пише: «Ще надникна в блога, за коментари», чакам я да се върне за да я поразпитам как става, но в това време ме търси бъдещата ми редакторка на «Бяс и рози» Христина, Виолета, Естела, Изворче.../хей, троли, пред нейната многоликост вашата бледнее», та сладураната, без да знае, колко ме интересува ми праща линк, да надникна в един материал, на един много мъдър човек: цитирам я, но не мога да сложа това в кавички, защото наистина е много мъдър. Става въпрос за един от създателите на блога. През неговият материал: хоп, регистрация, хоп три разказа един след друг.

В тази форма има друго. Чувствам го. Задъхвам се от вълнение.

Тук можеш да публикуваш и глупости! Стига да поискаш! Тоест: имаш воля над мълчанието си.

В литературните сайтове не става, не е хубаво, не че и там хора не го правят, но то е защото са си глупави, не защото им е кеф, да пускат глупости.

Можеш да експерементираш. Освен това самата технологична конструкция, дава повече свобода от форумите. Станало ми е задъхано в любимият ми форум. Липсата на свобода го е превърнал в клюкарник и в мерене на...достойнства. Прилича на кръчма и е пълно с полит ултраси.

За тях обаче ще стане въпрос в следващата глава.