Епилог

 

Когато четеш тези редове ще е отново 13 - ти, макар и не петък, не и 2007 година, като друг вълнуващ 13-ти от живота ми, в онзи който не искам да се върна, колкото и щастлив да ме направи, в онзи в който чаках социално - обществената си присъда и може би постъпих страшно хазартно, като прибягнах към блога си, вместо да забравя завинаги, че имам блог и да се примиря с ролята си на човек от ъндърграунда.

В този час, аз няма да съм пред компютъра, а в самолет към Брюксел. Благодарение на любезната покана на евродепутата Владимир Уручев, ще присъствам на представяне на книгата  "Европа 2020 - граждански визии", по-късно на публична презентация за работата на Европейския парламент и още много събития, за които ще разказвам, като се върна.

 

Животът на блогъра е изпълнен с контрасти, стига да имаш сетива да ги посрещнеш и сърце да ги понесеш. Той е и къща с отворени прозорци и панорамен изглед, а идеите в този свят са птици, които прелитат пред взора ти и понякога те канят да разтвориш крила и  да полетиш с тях.

 

Част от небесата си, небесата на човешкия дух и нейната споделеност. Да, изключено е в небесата да няма и бури, но нима те не са рожба на същия въздух, който прави полета възможен?

Сякаш вчера бях детето, което не можеше да си каже думата, заради пелтеченето и което чуваше дюдюкания и смях, в опита си да се освободи от онези истини, които изгаряха душата му и които споделяше единствено с листа. До онази невръстна любовна история, скришна и греховна, в разгара на която нямаше вече пелтечене, но нямаше и още свобода на думите. Вчера бяха и скъсаните и изчезнали дневници в казармата, първите ми публикации в периодичния печат, а след тях и книгите... Вестникарската будка и премръзналите пръсти. Въображаемото дете с големи очи, което ме следваше, когато  се прибирах сънен и уморен, но намирах сили, за да набера текста от хартията  на компютъра и да го пусна в блога. А то все с поглед ме питаше: «Заслужава ли си?»

И знам какъв е бил отговора в моя поглед. Погледът на онова старо магаре: отговор, съчетал хиляди подвъпроси. Вчера беше и онзи Панаир на книгата, който разсея  недоверието ми към света, и ми помогна да повярвам в собствените си възможности. Пред очите ми е още щанда на Буквите. Лицата на десетки блогъри, които виждах за първи път - изплували за кратко от морето лица, за да се гмурнат отново в него, но оставили ме с усещането, че се гледаме в очите, винаги когато публикувам нещо ново.

Критикарите, които едва не ме изгониха.

И Любовта, която ме задържа. И като казвам Любов, най-малко имам предвид, само тази на Любимата.

И време е да го напиша. Не, не е проклятие да си блогър. Начин на живот е. И има някаква необходимост, която те е накарала да го избереш.

Каква е? Може и да си отговоря някой ден, когато си отговоря и на въпроса  за смисъла на живота. Но самото съществуването на тази необходимост като че ли е по-важно от въпроса какво я породило.

За да откриеш и в миговете, когато се чувстваш прокълнат, благослов.

Както и да го наречем, каквото и да е  да си блогър, историята му ще продължи.

Но понеже много хубави филми завършват с излитащ самолет, а и в посоката на този има един преизпълнен с надежди символ за България, смятам да спра разказа  за историята на този блогър дотук.

 

Чакайте ме.