Стефан Кръстев (Cefules)

Дневникът на един пишещ

6.10.10

"Твърде показно!" - непретенциозна скица на народопсихологията ни

 

Д. Б.  е дебел и симпатичен дебил. Седнал е на дървените масички в битовата кръчма на ъгъла и макар часа да е малко преди десет, температурата малко над десет, скоро ще изпие десетата си бира. Не е пиян и не е пиянка, просто е разпуснал колан и душа в есенната нега. Сам е понеже всички други са хукнали на работа, а той преди часове е свършил международния си курс, гарирал е сравнимото си по размери единствено със задните му части, возило и му е ред да си отпочине. Леко му е на душата – удовлетворен е от живота. Но пуста есен – тъговно чувство. Хем му леко, хем му тежи. Скука някаква и усещане за самота. Весело му е, но няма с кого да сподели веселбата си. Никой не разбира богатата му душевност и чувството му за хумор. Сам са го оставили, там в онази кръчма.

От другата страна вижда две одърпани хлапета. Приличат на врабчета. И с летни обувки още. И дрехите им тънки и остатъци от сополи по ноздрите им. Не са ли на училище. И какво правят? Точно там пред баничарницата. Броят стотинки. Не, не са мургави. Май са олигофрени. От помощното училище. Броят стотинки. Май не им достигат. Съвсем го разстройват. И какво, ако им купи банички. Ще им оправи ли живота. И защо ги пускат така навън. Да разстройват и без друго натоварените хора, които нищо не могат да сторят за да направят живота им, по-добър.

 

Твърде показно е. Като всички онези ми ти акции за събиране на средства на такива ми ти подобни. Няма да се учуди даже да е скрит пиар на някаква такава продукция. Но, не, по-скоро му прилича на жалка човещинка.

 

Съжаление ли искат да предизвикат тези наставници ли са, настойници ли са, какви ли са там? Държавата, че е абдикирала – абдикирала е, но тя и без друго не е длъжна да се грижи за всякакви неудачници изхвърлени зад борда, които сами не могат да се борят със своя живот. Такива и други мисли в този ред, преминават през главата на дебелия и симпатичен дебил Д. Б. но понеже му е било весело и понеже макар едва да е станало десет часа, току – що си поръча десета бира, хрумва му, че е много забавно, нещо което в момента на идеята осъществява.

 

Купува си от близкия грил едно много сочно пиле. Застава до масичката с децата, шумно стене, ръфа, мляска и преглъща. Джопанче и бяло месце, пара се вдига, мазнина се стича по брадичката му, хвърля кокълчета на котките, а те мяукат. Децата го гледат в очите, но той иска да покаже, че нищо на този свят не е в състояние да го разстрои щом е доволен от себе си, освен това му се струва възпитателно. Нека от рано ги научи, че няма кой да се погрижи за тях, освен самите те и най-добре е да не вярват на лицемерите, защото те ги използват за свои цели, а живота и мръвката са само на онези, които могат да се трудят и борят за тях.

 

Между него и децата минава момиче на седемнадесет. Хубава е, малко изпита, твърде гримирана. Вниманието й за миг е грабнато от дебелия господин и хлапетата.

 

“Твърде показно е!” – помисля си, виждайки късче месо залепено по яката му, а после забравя и отново е погълната в сивата дупка на тежките си усещания. Едва се движи, не може да мисли, не й се живее. Претърпява любовна мъка. Сяда на пейката в близкия парк. Гълъбчетата пеят, само я разстройват. Което прави прекрасен живота, нея кара повече да страда. По алеята случайно преминава нейна приятелка с гаджето си. Прегърнати са, изглеждат щастливи. Виждат я и чистосърдечно и махат. Тогава тя се сеща за дебелия тип, който ръфа пилето пред гладните деца и двамата й се струват точно толкова отвратителни, колкото и той. От този момент нататък, тя ще намрази за дълго тази, която й е била добра приятелка.

 

Твърде показно е! Твърде показно!

 

Двамата завиват по същата улица, по която е дошла тя. От далече забелязват малката сценка. Момчето му се приисква да минат по този тротоар, да купи нещо от закусвалнята на хлапаците и да изгледа на кръв дебелака. Но изведнъж си помисля, че ще е твърде показно, а отскоро е с момичето. Твърде скромна му се струва, не й харесва да се набива в очи. Това казва пред приятелите си, че харесва в нея, иначе си пада по усмивката й, една уж свенлива, а порочна. Момичето му се приисква да минат по същият този тротоар, за да каже на едрия мъж, че е невъзпитан. Но изведнъж си помисля, че ще е твърде показно, а не иска да мине за преждевременно превърнала се в леля, която маха назидателно с пръст. Без дума да си разменят, все така прегърнати се отклоняват към другия тротоар.

 

“Не ни интересуват тези неща! Затова ги обикаляме! Тъй си мислят младите! Упадък!” – веднага написва в тефтерчето си около шестдесет годишен интелектуалец, забелязал ги от масата в кафенето с което се събираше със себеподобни.

“Направиха го демонстративно. Те видяха гаврата с глада, видяха, че ги видяха и показаха, че им е все едно. Твърде показно е! Твърде показно!”

Тези думи му отключиха хиляди мисли, писа до вечерта, а когато се опомни на улицата ги нямаше нито дебелия дебил, нито децата. Скоро материалът му беше публикуван, понеже беше трогателен, а доста от тези, които го прочетоха си помислиха: “Твърде показно!”. Макар да предполагаше, че е разбунил подобни духове беше почти толкова удовлетворен от себе си, колкото и шофьора в началото на тази сутрин и дори не се замисли, че вместо да пише, можеше да стори нещо, по-дребно, по-семпло, но по-човешко.

 

Направи го една засукана дама, която не пишеше, обичаше да чете, но така и не намираше време за подобни приятни неща. Беше гарирала на близката улица, чакаше да стане време и да се обади на един бизнес – партньор, а сърцето й се късаше от гледката. Прие я за лошо знамение. Слезе от колата, купи едно пиле и го занесе на децата.

 

Видяха я около шестдесет чифта очи. От прозорците на апартаментите, от магазините и от заведенията. А под шестдесетте чифта очи, най-шарени и различни мисли, голяма част от които възпяващи или анатемосващи анатомията й, късата й поличка, стройните бедра, спортното дупе, но по-голяма бяха тези, които могат да се обобщят като “Поне да си беше свалила златните гривни и пръстените, а тогава да се прави на милосърдна! Намери начин да покаже тоалет, кучка с кучката й! Че й на майка Тереза се прави! Твърде показно!”

 

Д. Б. беше забелязан от много хора, които допреди това не го забелязваха в кръчмата. Разбира се, той не направи никак приятно впечатление. Но както вече писахме, Д. Б. беше дебел и симпатичен дебил. И в последвалия разговор, когато се върна на бирата, спечели всички онези, които в началото го упрекваха. Той дори не предполагаше, че сина му, известен интернет – трол във виртуалната среда, печели внимание по същия начин. Прави нещо идиотско, а после пуска очарованието си и тъй като хората са по-склонни да прощават, отколкото да оценяват онова, което не се нуждае от великодушието им, се ползваше със завидна популярност. Д. Б. разбира се почерпи цялото заведение, а това не се стори на никого “Твърде показно”

 

А на това, че е паркирал неправилно, твърде показно, черен джип, точно между пожарния кран и там където се разиграваше сценката между Д. Б. и децата, никой не обърна внимание.

 

24.02.10

Какво печели и губи анонимният

 

Какво печели автора: Анонимността може да се използва, за да бъде изолирано, конкретното изказване от личното отношение към автора. Приятелите, тези които искат да бъдат приятели, симпатизантите няма на всяка цена, заради човека, да побързат да изразят одобрение. По-боязливите няма да се спотаят, за да не си спечелят неприятели сред приятелите на автора. Ако авторът вече е създал представа, че е много добър в словесните битки, това няма да обезкуражи, неубедени във възможностите. Отявлените му неприятели няма да се нахвърлят, независимо дали са съгласни или не. Ако авторът вече е създал представа, че лесно губи словесните битки и не успява да защити позиция, нямащи си работа страхливци няма да му се нахвърлят само защото знаят, че е лесна жертва.

 

Какво губи автора: подобно отношение към мнението за себе си, показва крайна зависимост от това мнение: от одобрението или неодобрението на околните. Анонимният, като че ли сам се лишава от правото да нарече заявената позиция: лична. И връзката му с тази позиция, дори да е дълбоко почувствана и осмислена, не може да бъде пълноценна.

 

Без стремеж да поддържа авторитет пред тези на чието мнение за себе си, все пак държи, че да се крие от него, анонимният се лишава от основата върху която е положил свои изначални принципи на поведение. Той не чувства необходимост да се държи като себе си, а това от своя страна го кара да експериментира с поведение, което му е напълно непознато и чуждо. Играта увлича и го отдалечава от основната цел, често се стига до неадекватни прояви. Смяна на различни външни страни на това поведение и като резултат пълна загуба на началния мотив.

 

Какво печели автора: Освобождаване от рамките на бита, от общественото място, от предразсъдъците спрямо него. Анонимният престава да бъде лекар, каруцар, политически лидер, студент, учител, семеен, семейна, самотник, самотна, твърде млад, твърде стар, твърде беден, твърде богат, изглеждаща твърде добре, изглеждащ твърде зле, сив чиновник, медийна звезда. Той е просто човек, той е част от общественото мнение. Той е душа, която иска да изрази себе си, така както чувства себе си, без значение какво е извън темата на разговор. Така предпоставките за прибързано мнение спрямо заложбите му или липсата му на такива са отстранени. Важно е мнението му, важна е позицията и умението му да я защити.

 

Какво губи автора: Биографията ти, каквато и да е, щом ти е дала възможност да имаш мнение или позиция по даден въпрос, тя ти е дала и правото да я изразиш. Да я прикриваш, означаваш, че сам се съгласяваш с евентуалните предразсъдъци спрямо нея, тоест предразсъдъците са дълбоко пропити преди всичко в теб. Това нататък ще те лиши от доста от свободата на изказ, на думи и специфични познания, които биха те издали. Често се стига до измислици: лекаря твърди, че е каруцар, политически лидер, че е студент и т.н. И тъй като в интернет най-лесно е да измислиш себе си, а играта с въображението, освободената фантазия, отявлените лъжи не са за всекиго и се стига до едно виртуално бълнуване, което в реалният живот си е симптом на психопатологични изменения.

 

Какво печели автора: Не ангажира паметта си. Не се налага какво е твърдял предишният ден, на следващият може да е обратното.

 

Какво губи автора: Сериозност. При това не става въпрос да гледа несериозно на себе си, а сериозност към всичко онова което изповядва и към свободата и правата на словото. Губи постоянност. Спада стойността на изписаното и изреченото.

 

Какво печели автора: Забавление, ако под забавление някой разбира временното освобождаване от задръжки. Може да се излага, да се държи като сексманиак, да се прави на фашист, на хулиган, на извънземно от краен квартал и т.н. и т.н.

 

Какво губи автора: Това си е филмче, което ще свърши. Ще загаси компютъра и пак ще се опомни зад всичките си крепостни стени и барикади. Още по-лошо е, че онова подтиснатото може да му се е харесало. На другият ден пак и пак и пак, а усещането, че си пленник на собствените си норми ще става все по-тежко, ще е необходим все по-силен дразнител. И докъде ще се стигне: непредвидимо е, може само да се гадае. Подобно изпускане на пушека не е освобождение, а по-дълбоко затваряне. Ако застанеш открито зад слабостите си, не се побоиш да ги откриеш: независимо от обществената присъда има някакви шансове, но не и в случая когато се спотаяваш зад анонимност.

 

Какво печели автора: Всички му вдигат нервите, трябва да понася началници, колеги, подчинени, жена, дъщери, съседи. Благ човек е с тях, само вдига рамене и се усмихва като Мона Лиза. Е, цялата отрицателна енергия няма да задържи. Иначе след години ще застане със снайпера на някое удобно гнездо и бум, бум, бум...Няколко случайни минувача и последният куршум за себе си.

 

Какво губи автора: В нета има толкова като него, че освен всички останали дразнители ще си намери още толкова, а дори и да не стане тъй, дори и да разтовари потребностите си, в живота ще си остане мишката която обира пешкира.

 

Какво никога няма да спечели автора: Пълноценна свобода на словото, защото свободата иска и своята отговорност. Отговорността над изреченото. И правото да каже някой ден:

 

Не помните ли, че ви говорих!

 

23.02.10

Принципи за принципите

 

Принципите са живи същества. Те съзряват, те се развиват. Има дълголетни, има и живеещи по-кратко

 

Принципите са броня. В леглото се сваля.

 

Етичните и естетичните принципи са доста често влизащи в конфликт, приятели. И така трябва да е. Защото това ги развива. При обичайните им схватки е хубаво да ги накараш да спрат разпрата, а не да се хвърлиш в нея. Компромис между тях може да има, алтернативата е: тежки наранявания. Душевни за теб.

 

Животът е принципът на принципите. Или в най-лош случай: техен принц.

 

Любовта е над всички принципи, включително и този който дописвам.

 

По-добре роб на кралски принципи, отколкото господар на робски.

 

Безпринципният е осъден да бъде сам принципът на безпринципното.

 

Битът е верига от хиляди принципи. Животът е ковача й.

 

Свободният я носи като накит, лишения от свобода е прикован на нея.

 

Свободният избира принципите си, лишения от свобода – подражава. Или поучава други какво да изберат.

 

Освен дрехи посрещат по принципи, освен по ум изпращат по принципи.

 

Основният принцип не може да се изкаже.

 

Колкото по-малко са принципите, толкова са по-силни.

 

Колкото по-слаби са принципите, толкова са повече.

 

Най-опасни са най-принципните и най-безпринципните.

 

Принцип ми е да не разкривам принципите си докрай, за това ще спра дотук.

 

Останалите биха ме направили да изглеждам досаден, което по принцип, избягвам да бъда, макар по принцип е изключено да избегна.

 

22.02.10

Интимни въпроси, на които не мога да отговоря

 

Попитаха ме веднъж как се нарича мъж, който прави любов с любовницата на любовницата си. Не можах да отговоря на този въпрос. Не знам.

Не знам и какво е сексапил. Мога да посоча сексапилна жена. Мога и да не я посоча и да уловя сексапила й. Да напиша много красиви неща за сексапила. Много искрени, дълбоко почувствани. Впечатления ферментирали дълго от емоция в чувство. Търсило още по-дълго, че да открие думите за да бъде изказано. Мога да се подам на изкушението на сексапила. Мога и да устоя на изкушението на сексапила. Да го рисувам с думи в различните му образи, но какво точно е сексапил: не знам. Може би, защото не е нищо точно, но и това не знам.

Не знам каква е разликата между правене на секс и правене на любов. Но мога да я почувствам. Едното да речем е споделяне и на души освен тяло. Но какво точно означава това е твърде трудно, за ограничения ми ум. Знам кога съм правил само секс, кога е било любов, но нито мога да обясня как се е получило едното или другото, нито кога едното е преминало в другото. Знам само, че предпочитам да не знам.

Не знам и как се нарича жена която не е отказала на никого...Побърза ли някой с отговора? Познавам поне три жени, които цял живот са пожелавани само от по един. Би ли ги нарекъл така, както някоя пожелавана от стотици? И чуждото желание ли определя моралния етикет?

Знам защо предпочитам да прегреша отколкото да осъдя. Знам също защо предпочитам и да не прегреша. Но не знам какво е безгрешно.

Не знам историята за птичките и тревичките. Нямало е голям, който да ми обясни, чрез тях, както съм чувал, че се прави. Представям си тате, да седне пред мен, той на чашка водка, аз на някакви солети или вафлички, както често е било, когато сме нищили философски проблеми. Сигурно при започване на разговора, щях да прескоча напред и да кажа: “стига с този секс, какви по-сериозни и по-стойностни теми има.” Неусетно и без да се напъва човека, разказвайки ми за този или онзи философ е разказал и за интимния му живот, а покрай него съм понаучил как говорят възрастните пред децата за нещата, които крият под завивките, когато не могат да се избегнат тези неща. Така обаче и не научих класическата приказка за птичките и тревичките. За всеки случай се научих, че не бива да се говори за интимния свят, като пред деца, нито пък да се избягват темите: защото усилията са напразни.

 

Не знам формулите на химическите реакции, които настъпват при възбуда.

Не знам защо Венера не се срамува от бюста си, а Верка на плажа, според баба й: трябва.

Знам, че изневяра си е и да го помислиш, но не знам, не знам какво е: да не си го помислиш изобщо.

Не знам задръстена ли е У. от Х. че всичките й съученички го правили, а тя не го е правила и трябва ли да го прави с момче, което не й харесва, за да не я сочи обществото с пръст или трябва да свикне, че е “различната”, макар да не е, а просто е нямало подходящ. Също тъй не знам безсрамна ли е връсничката и Х. от У. че има онзи който обожава, кара я да се чувства жена и трябва ли да му бие дузпата, за да не направят нещо, за да не я сочи обществото с пръст или трябва да свикне, че е “различната”, макар да не е, а просто е обичала.

 

Защо голите части по тялото са по-секси от голото тяло?

Защо заяка го прави по-често от слона?

Как се нарича мъж неотразим само за блондинки, който си пада само по брюнетки?

 

Спада ли към сексуалните извращения писането на еротични разкази? Ако спада, защо не е написано нищо за такава в монографиите по сексология, но пък от друга страна, авторите на остри отзиви в блога ми, анонимни или не толкова, по презумпция са всезнаещи и винаги прави и щом казват, че спада, би трябвало да спада. Трябва да има и някакво име това извращение, но и него не знам. За разлика от гореспоменатите автори съм ограничен човек, не съм роден с всезнанията си и трябва да прочета, за да науча нещо подобно.

 

Не знам, колко пъти средно се целува човек в живота си.

Не знам, ако е значително под числото: може ли да се нарече живот, живота му.

Не знам, ако е значително над числото: може ли да се каже, че е преминал в разврат или нежност живота му.

Не знам още колко неща не знам.

Не знам, колко от тях имат отговори и колко не.

 

Един сигурен отговор имам: никога няма да имам отговора на въпроса:

Какво е любов?

 

17.02.10

 

И от мен за френската любов

 

И след "общественият гняв" срещу постинга ФРЕНСКА ЛЮБОВ да си кажа, какво мисля и аз по въпроса. И свободата всеки да изрази себе си, както умее.

Обичам езика ми да пърха като пеперуда, като змия от кошницата на факир да се вие, да изписва непознати букви. Да го драскат наболите косъмчета и устните ми да драскат и брадичката ми, а наболите по нея косъмчета да драскат теб и да извиваш гръб. Обичам когато ръцете ти са стиснали косата ми и притискат главата ми в теб. Когато ноктите ти са впити в задната част на врата ми. Когато те чувствам и на вкус, най-първичният. И ароматът ти е най-първичен. Когато пръстите ми стискат дупето ти. И ми се струва, че ако те притисна по-силно в себе си, ще се превърнем в едно. Когато те възприемам с всичките си сетива. Когато ме възприемаш с всичките си сетива. Плъзгаш устни от гърдите ми, завърташ ги около пъпа ми и лъкатушат надолу. За да ме превърнат в пулсация преди експлозия, за да се почувстваме вибрации по една струна. А телата ни са ключовете, опънали я до скъсване.

 

И не мисля, че пишейки тези редове, вадя на показ свои чаршафи, тъй като съм обикновен мъж, който обича каквото обичат стотици хиляди в родината ни, каквото обичат поне милиард по света. И се учудвам, че все още се учудвам, макар си е доста банално, но най-често, когато някой каже какво мрази минава за гражданска позиция и Слава Богу: изрича го с чест, но когато каже какво обича минава за позор от който би трябвало да се свени.

 

17.02.10

 

Звездата и съвременните нрави. Сексът и суб-религията - 2

 

Тя е продукт. Много печеливш. Добри в областта си са дали най-доброто от себе си, което им позволява жанровото клише, че да е това което е. От побърканата по китайска медицина фризьорка, до фотографа – хомосексуалист. Текстописци, сценаристи, дизайнери, хореографи, редактори...та дори невротичния сис админ на списанието и печатарите. Сега е и последният в хранителната верига – продавача на вестници.

Той си има деветнадесет инчов прозорец, през който гледа като на телевизия реалния свят, през същият взима парите и подава закупеното издание. Иначе е между стотици нейни въплъщения и подобия. Те са поставени на стелажи, закачени с щипки на импровизирани простори, поставени едно върху друго, мушнати в пролуката между стъклото и металната рамка на прозореца. Жената и не съвсем. Богинята и не съвсем. Красотата и не съвсем.

Може да направи разлика между това което вижда около себе си и през деветнадесет инчовия си прозорец. Който в този ден трябва по-често да отваря, защото тя е продукт. Тя е много печеливш продукт.

А кой продукт е по-печеливш от наркотиците, проституцията и оръжията, че даже заедно на едно? Религията или идеята. Няма друго.

Целият ред от работари от нея, че до него са производители на религия.

Само след седмици, той ще забележи, защото е наблюдателен, много наблюдателен, а освен това много обича жените, ценител е, че онова което е било по стелажите му вече се вижда през двадесет инчовия екран на прозореца. Все още само набито око може да го улови, а дори набито око не може да забележи разликата в новите образи по стелажите, но и такава е настъпила. Чувства се. След месеци, позабравените образи от стелажите вече ще се виждат навън. Момичета и жени, несъзнателно ще заприличват на еднодневката икона на масовата култура. Дори и тези които не са нейни фенки, имат приятелка, дъщеря, майка, сестра или фризьорка, учителка или съученичка, някоя близка или недотам близка която влияе, а която от своя страна малко или много е повлияна от звездата. След бързият залез на едната икона ще идва следваща и следваща. Най-добрите специалисти ще визуализират фантазията на масата. За да я превърнат в това, което по-късно ще се отрази върху лицата живеещи в нея.

Но за разлика от звездата, тези жени си имат един по-различен живот и обкръжение, а какви последствия ще окаже приликата им със звездата, особено, ако този живот я изключва или не я разбира. Защото звездата си е блян, битът си е бит.

Стотици хиляди са възможните резултати. Трагични и смешни, страховити и сълзливи. Преди всичко абсурдни. А и щом стана въпрос за религия, няма как да няма и религиозна война. Особено в морален характер.

И ако продавачът на вестници, освен, че е наблюдателен обича да мисли, а и да пише, най-вероятно би захванал една дълга експериментална поредица от разкази с работно заглавие “фриволни”. Заглавията им е уместно да приличат на тези от списанията. По-скоро леко да ги пародират, за да насочват мисълта точно натам откъдето започва големия стокообмен на идеи. Силно сексуални, дори дразнещо на места. Подражателни на самите себе си. В самите разкази: историите и истински и измислени, но по-възможни дори от тези които са се случили. Общото: отражението на масовата култура върху личността, доведено до гротеска и сблъсък между една фантазия със самите й създатели. Бленуваната разкрепостена, сексуално агресивна, красива жена във всевъзможни трагикомични и драматични конфликти със социалната среда, която желае да я вижда по кориците и списанията, но не в квартала или в дома си.

Това отражение масова култура – личност, всъщност е аутопсия на тези черти от съвременните нрави, за които по-малко се замисляме, а сме част от тях. Без изключение.

 

17.02.10

 

Звездата и съвременните нрави. Сексът и субрелигията - 1

 

"Сексът продава!" - крилата фраза. Не много вярна. Големите продажби са на секса като субрелигия.
Във втора част на статията ще стане още въпрос за мотивите в експеримента ми с "Фриволни разкази"
Но преди всичко за Нея: Звездата. Религията, вместо богинята.

Тя е Звездата.

Тя има талант или няма талант. Поне у нас и сега е възможно и второто. И макар да не е задължително, дори да не е вярното, в съзнанието на мнозина интелектуалци и масово сред псевдоинтелектуално настроените, тя ще остане един обикновен символ на посредствеността.

Тя е снимала аматьорско порно. Или не е снимала. Колко от жените не биха го направили? В случай, че са с мъжа с който се е случило, ако се е случило? Разголени проводници за страст – фибри. Генетичен продукт някакъв, двукрак, приличащ на мъж жребец. Човешко тяло с душа на някаква дива, но невинна животинка. В случай, че всичко съществено се случва пред камерата, а извън нея си е само и единствено самотата. Онази, която остава скрита независимо от всичко споделено. Един екзалтиран миг си е за нея. И иска поне във фантазиите си и извън комерсията, да бъде онази същата: звездата.

Тя отдавна има приятели, които...не са същите. Свикнала е с всякакви експерименти, те са хора на експеримента. Дори най-страховитите от тях, доста плашливи. Подгонени от параноя, деветдесет процента суеверни. В главата им еклектична каша, но това са остри интелекти, които владеят логиката на хазарта. В повечето случаи: позитивни, макар сами много добре съзнават риска в който живеят.

Има един дето смърка кокаин, неколцина прекаляват с уиски. Обикновен човек не би издържал на това на което се подлагат. Зъл дух или добър промисъл държи тялото, което погубват, а и странно, но вършат виртуозно онова, което могат само те. Понякога си позволява да им чете морал като лелята от панелното Ж. К. в което би живяла, ако не ги познаваше. Като по-голяма сестра или майка. Дори на тези от които обикновено се респектира или открито страхува е говорила така, а те ту се свият като виновни деца, ту й креснат, без злоба, че сега няма време.

И в последното винаги са прави. За интервю или за снимки, все колата стига в последната минута. Все й е останало чувство, че нещо някъде е забравила.

Тя е певица или актриса. От години насам, може да е никаква. Просто ексцентрична хубавелка попаднала между камерите на риалити предаването.

Тя може да е танцьорка или водеща на закупен неотдавна експериментален ти-ви формат.

На интервюто могат да я попитат между другото, за чувствата й на онзи екзотичен остров по време на снимките на последният й рекламен видеоклип и ако случайно каже, че някъде в някоя част на съзнанието се е възприела като машиностроителен работник в цеха си, няма да излъже. Защото наистина, екзотиката за другите и тази която ще получат феновете й, за нея е било работа. И като екзотична тръпка, останаха само нуличките в банковата й сметка.

Дано пак не стане въпрос за силиконовите цици. Защото пак ще каже: На думи всички не харесват силикона, но ако наистина беше така, нямаше да ми се налага да го слагам. А може да е още по-откровена, да рече: не съм усетила, че губя чувствителност, изглежда малко са ме целували по гърдите, но дори така да е: чувствителните места по женското тяло са толкова повече, колкото са повече устните бленуващи да ги целунат от някога. Аз съм вашето мечтание, не вашата леля.

Ще затвори очи за да потърси в себе си онова, което я различава от машиностроителен работник, който в най-добрия случай е украсил вратата на съблекалнята си с плакат на разголеното й тяло.

И интервюто ще мине.

Дни след това тя ще бъде размножена в стотици хиляди тираж. Нека кажем, че става въпрос за корицата на известно лайфстайл списание. Нищо не пречи да е и женско. Или да е диск. Вече е във всяка вестникарска будка. Тя е продукт. Много печеливш. Добри в областта си са дали най-доброто от себе си, което им позволява жанровото клише, че да е това което е. От побърканата по китайска медицина фризьорка, до фотографа – хомосексуалист. Текстописци, сценаристи, дизайнери, хореографи, редактори...та дори невротичния сис админ на списанието и печатарите. Сега е и последният в хранителната верига – продавача на вестници...


следва продължение.

 

15.02.10

Кога се чувствам секси

 

Когато си секси!

И си тази на която мога да го кажа! И която също ми казва: “Секси си!”

И когато не си тази на която мога да го кажа! Но си секси!

Когато те чета и римите ти галят друг, както любимата гали мен! И те познавам и не познавам или те познавам само виртуално!

Когато си тази която ме е прегърнала и така вървим по улицата!

Или когато си прегърнала някого така както тази която ме е прегърнала е прегърнала мен.

Когато си в къса пола и ти отива! Когато не би ти отивала къса пола, но усмивката ти разголва повече от идеални крака.

Когато тичаш да догониш тръгващият автобус, а гърдите ти пръскат деколтето. Когато дори не го издуват, но си издула въздуха около себе си, до разкъсване. Може би с аромат.

Когато свириш на пиано или цигулка, на китара или биеш барабани, а музиката те е погълнала и дори да съм около теб и единствен, няма как да забележиш и си отдадена на дух и малко от теб е останало в тялото ти и то е марионетката на призрачен композитор и дирижира с теб, красотата която се носи и ме обсебва чрез музиката.

Когато си пияна по-скоро от себе си, отколкото от малкото питие, което е само разполовено и говориш нещо на онзи който те изяжда с поглед на онази маса.

Когато си на моята и държим пръсти и макар да сме вече от дълго заедно, все едно се откриваме сега, защото всеки ден изпитвам чувството, че те откривам отново.

Когато си на 40 и ми напомняш, че в разцвета си съм и аз.

Когато си на 15 и завиждам на онзи младеж, който гледаш с насмешлива предизвикателност, а той се чуди, как да оправдае това, което желаеш да стори: ръката на коляното ти. Когато си над 60 и завиждам на онзи дядо с когото разбирам сте от 40 години, пътувате един срещу друг във влака и чупейки крайщника хляб, докосвате върховете на треперещи пръсти.

Когато те прегърна откъм гърба, докато миеш чиниите, притисна те в себе си, а ти извърнеш глава, вдигнеш лице и се целунем.

Милион са лицата на твоята нежност.

Всяко ме кара да се чувствам секси.

 

13.02.10

Откровено еротично по Св. Валентин

 

Рисувал съм Любовта, като настръхнала праскова и дъхави пясъци, като гора която поглъща и момиче изгубено в нея. Като пътеки които не водят никъде и коси заплетени във вятъра. Длан потрила свенливо ухапана от вятър, разцъфтяла в розови листа, гръд. Като объркано младо тяло, позиращо на похотлив художник, като събличаща се пред камерата ученичка и крепост със златни стени. Като нимфи в разюздан танц и спокойна вечеря пред телевизор. Рисувал съм я като идея и душа.

Обличал съм я в Еротика, за да я разголя повече. В гъделичкащи думи и кадифени трепети съм я обличал. В шепоти и стенания, в мисли по изкушението и изневери. В авантюристичен дух и дъх, в страховити усещания за свобода. В хиляди страници съм я обличал. Чупил съм словоред като чупките в кръста й, като чупливата коса. Не е стигал въздух на думите ми, както и на нея не е стигал във възбудата. Миришела е на кучка и на горска прелест. Набъбвали се като капси думите. В усещане за скрит огън, под хлада на металния отблясък. Кървели са на места горските пъпки, по непознати храсталаци с усещане за заплаха.

Желана и измамена. Изкусена изкусителка. Ограбена и по-богата от преди. С алени и руси коси, с черни и кестеняви. С гърди на пагубна в разточителството си есен или едва наболи, като ранна пролет. Пръскали са се изреченията ми.

Преди да съблече Еротиката от себе си и остане гола Любовта, а тя да се разпадне на стотици сенки, част от които да успея и уловя в разкази или стихове.

Никога, никога няма да мога да напиша обаче толкова за нея, колкото пиша с пръсти по кожата ти.

И само тя го разбира.

 

11.02.10

Сексапилната жена

 

Тя може да не е крака до сливиците, нито деколте до пъпа, под което, Бога ми, има какво да се види и дори дявола да подлуди, но го е разгонила до пробуждаща тръпки граница, до усещане на пропаст.

 

Тя може да не е черна вечерна рокля, с цепка до мишница, нито да има най-красивите прасци над най-убийствените високи токчета, ехото от ударите на които кърти лавини на четиристотин километра югозапад, а няколко сърца наоколо се пръскат от резонанса им.

 

Тя може да не е коса – плачеща върба ухаеща на люляк, нито фриволна усмивка или изкусителен поглед. Кожата й може да не е настръхнал пясък, нито да е галене аромата й.

 

Тя може да не е галещ кадифен глас, нито спортно дупе. Може да не е пъпче с пиърсинг, нито високи чорапи. Краката й дори може да не са стройни, нито зърната да са шоколадови. Устните й може да не са плътни. Може дори да не е красива. Възможно е и да е сива, губеща очертания и от малко разстояние. Заблуждаващо нехарактерна.

 

Всъщност строго индивидуална е, но едно е задължително: тя знае как да гъделичка фантазиите. Да изостри усещането за това което има, използвайки умело и онова, което няма. Как го прави, често дори самата тя, не може да обясни. При опит да го направи, често несъзнателно подвежда, че чак си и вярва. Тя е родена с тайната си, прошепната от майката – природа. И с това превъзхожда, много превъзхождащи я като форми жени.

 

10.02.10

Мъжът с калните обувки

 

Идеята е по 314 коментар на темата на Фрина: "Жените - изтривалки" 

Този свят не е за п*тки. Така си мисли и се бои да не влезе в представите на някого, като презреният символ на малодушието, началото на безволието, което се нуждае от повелител. Бои се да не влезе в представите на някого, понеже дълбоко в себе си не е никак уверен, че не е точно това. И как да е, като всеки има нужда да се отдаде на любовта, нещо което той дълбоко подсъзнателно свързва с раболепие и робски инстинкт. Любовта за него е слабост. Във всичките й форми. Силата е в завоюването й, във властването над нея.

Той има любовница или няма любовница.

Той има или няма сключен граждански брак, но дори когато има няма жена в къщи, а има изтривалка. Онази която движи с поглед, онази която е длъжна да поглъща хейта му, да търпи приятелите му, да служи за животинката с която той като садистично дете се забавлява. Повече от деветдесет процента от издевателствата му са психологически, самата им връзка е поставена на основата на неговата власт и дори по-силно душевна жена, с времето е изгубила силата си, в името на това да бъдат заедно, заблудена, че това е друг човек. При него обаче проявата на агресивност е като наркотик, той търси все по-силни и по-силни усещания и когато не са достатъчно психологическите, когато тя е достатъчно претръпнала за да не издаде с поглед или изражение болката, не го помоли, не захленчи, не заплаче, той още повече се вбесява и продължава издевателствата си. В действителност, дори не съзнава, че му е приятно точно страданието й, защото в него вижда по-голямо от това в което живее перманентно, защото по същият начин се чувства мачкан от живота. Независимо какви успехи или неуспехи има. Какви позиции има или няма. Той се чувства винаги онеправдан, винаги ограбен, измамен. Независимо колко се усмихва или смее извън дома си, под усмивката му винаги се крие едно хленчещо дете, което не може да си позволи гаджето на онзи сополанко от среща, колата на онази некадърна реститутка, славата на оня педал от плаката и усмивката на онова цигане дето се кефи на тамагочи излязло от употреба от години насам. Т.е. каквото и да може да си позволи, щом не може да си позволи всичко което всеки си позволява е подигран. Да не говорим, че най-често наистина не му върви. Обикновено хора на които иска на всяка цена да е симпатичен, според него: не го разбират: приемат за враждебност добронамерените му съвети, приемат за грубиянство чувството му за хумор и се държат точно като п*тки, а мисълта, че някои от тях мислят него за такава, не го е оставала със седмици да спи. Понеже е и голям параноик е бил на ръба /или поне си мисли, че е бил на ръба/ да стори нещо драстично. Едва се е овладял, но не може да задържи в себе си болката и трябва да я види у нея. Но тази истина не е от тези истини, които може да понесе. Той винаги ще си намери оправдание: тя закъснява, полата й е курвенска, усмивката й е курвенска, солена е манджата, а той и беше казвал...и каква е тази идиотска прическа, надала е и килограми, гледа като настъпано коте, гледа го като онези които са го вбесили толкова. Ах, каква идеална връзка щеше да има с тях! Понякога си изпуска и ръцете. После може да хленчи, но ги изпуска.

Не винаги има съпруга. Понякога има майка. Тя му е виновна, че го е възпитала така, че не се е развела или се е развела с баща му, че не са имали проблеми каквито родителите на печените в квартала са имали, гледали са го като писано яйце или обратно.

Понякога живее сам, тогава му е виновно кучето. Гордее се с него, няма си друго обичано същество, то е едро: ротвайлер например. Страховито, но обучено да се държи като муха. Доста си пати животинката. Но тя поне е куче.

Когато и куче няма, поне има интернет. Има и блог.бг. и разни стринки и педали – поети, които да напада анонимно.

Тъжно е, много е тъжно, когато все пак съня го накара да изключи и компютъра. Тогава за кратко се чувства онази...Измислената...Един от никнеймите му. Чийто профил използва за кратко. Вписа й набързо чертите на унизената съпруга, каквато никога не бе имал, а десетки хиляди същите като него си имат у дома.

10.02.10

Митове за ума на жената

 

Мъже все неразбрани от жената, мислят вицове за ума й. По-щастливи от тях го обземат. Живеят в него и се чувстват уютно. 

Лично: жената обикновено е по-умната от мъжа. И винаги е било така.

Ще ме попита някой: защо все мъже са великите откриватели, защо с малки изключения големите имена в художественото творчество са мъжки: поети, композитори, художници.

Жената сама предпочита да е в сянка, точно защото е по-умна. Защото иска мъжа да се гордее с решението си, но да поеме цялата отговорност за избор, който са взели заедно. Не, защото тя се бои да поеме отговорности, а защото мъжа /сравнен с нея/ е дете, което не обича да носи такива. Трябва му известен стимул, че да ги поеме. Един такъв е, че е автор на решението, то е било преди всичко в нея.

Дори в библейската притча за откраднатият плод от Едемската градина, изкусената от познанието е първо жената, а тя от своя страна изкушава мъжа. Друг е въпроса, че Адам не се държи много мъжки пред Господ и се опитва да се оправдава, чрез нея. Наследниците му макар далеч по-порочни поемат отговорността над плодовете на порочния интелект, изцяло.

Подобно Ева, наследниците на Ева, предпочитат да изкусят мъжа да достигне до познанието първи, именно заради тази отговорност и това обяснява защо са по-малко гръмките имена в историята.

Правят път на мъжа, за да има с кого да го споделят, а и за да го поеме изобщо, иначе щеше да остане още там, назад сред дърветата.

 

Мит е също, че ума при жената не е секси. Напротив: много е секси.

Сладко е леко глуповатото поведение, детинските глезотии, всичко онова, което я прави да изглежда незряла и уязвима, но това добре го прави не глупава, а умна жена, защото то е роля. И изобщо, често е умно да изглеждаш глупаво, но се изисква финес, какъвто не е вроден на глупостта.

 

Мит е, че красива жена не се нуждае от ум. Напротив: почти няма красива жена без ум, защото той се отразява върху външността й, манипулира я.

Изглеждащите глупави хубавици, всъщност са толкова първични, че носят интелекта на цялата природа, не мислят с ум, а с цяло тяло, но тяхното е до време. Остаряват значително по-бързо и ако не са имали много в главата са останали и без това, което са имали. Но по-скоро тези хубавици са изключенията, а по-голямата част от изглеждащите като тях се държат както е удобно с времето и с времето се “вразумяват”. Всъщност, през цялото време са си били разумни, но е трябвало да изглеждат глупавички, възползвайки се от митовете за глупостта на хубавицата.

Мит е, че умната жена е по-проклета. Синдромът на Ксантипа /така си го наричам/. Няма такава бира. Ако жена е проклета е без значение колко е умна. Само, че глупавата не съзнаваща своята глупост, освен, че е досадна е скучна.

 

Мит е, че интелекта в една връзка трябва да се доказва с борба и с мерене на...интелект. Турнирите, бокса и кеча са мъжка работа и не доказват зряла интелектуалност, в повечето случаи такава не показват и интелектуалните битки.

Има си една хубава народна мъдрост: по-умният отстъпва. Е, има си уговорките, но не и в случаите когато умният е достатъчно умен, че да знае кога да отстъпи. А повечето жени, така са овладели тънкостите на тази тактика, че карат глупчото до себе си, сам да стигне до извода, за който иначе дълго и безрезултатно биха спорели.

 

Мъж съм, който без огорчение, без комплекс, искрено и с цяло сърце ще каже, по-глупав съм от жената, но съм щастлив, че имам любовта на по-висш разум от своя.

 

09.02.10

Международен ден за безопасен интернет или...

...или за една Целувка


"09. 02. е международен ден за безопасен интернет, не оставяйте детето без контрол пред компютъра..."
Такова ми ти съобщение получих, преди малко от мобилния си оператор. Ами, ако бях дете?!
Мразя да ме контролират, но слабостта ми е, че често съм толкова "правилен", че не осъзнавам, че биха ми разрешили да направя нещо към което и без друго нямам интерес. Осъзная ли го, започва състезанието:
"Я, да видим, кой има воля над положението. Те ще ме следят, аз ще се крия..."
И изобщо всички знаем за забранения плод.
Ако бях с около двадесет и пет години по-млад, след това съобщение, бих забил в първия интернет - клуб, а сега какво да правя: да застана до малкия и да го наблюдавам, докато играе Джи ти ай /май така се казваше/ или да му покажа есемесо, да го изгоня от компютъра и да си блогвам, както си ми е на сърце.
Я, да си попиша на ръка, той да си тръгне на училище, че да набера текста, но въпроса е, кой мен ще контролира?
Задавам си го и тутакси си отговарям: Няма кой ли?
Аз пък, ако се оплача от това! 
То думата "целувка", ако напиша, веднага ще се появи Чичо Хуберт /така викам на един от анонимните си фенове, не знам защо, май ми прилича на Чичо Хуберт, макар да не знам на какво прилича Чичо Хуберт/, ще започне да ми маха с черен, стар чадър /не знам защо черен, стар чадър, но май му отива/, ще започне да ми маха с добронамерена закана и да реди, че не е добре да правя така, че съм подтиквал към ниЗки страсти.
След него, в боен ред: нобеловият лауреат, всепризнатият и именит, господин Анонимен, който строго ще ми поиска сметка, откъде съм намерил време за писане, след като ми е разпоредил да прочета цяло източно крило на библиотеката в Лос Анжелис и не приема обяснения от рода, че не знам къде се намира библиотеката в Лос Анжелис, не съм бил скоро /по-точно никога в Лос Анжелис/ и плановене ми изключват в близко настояще, закупуването на билет в посоката.
Щом имам време да пиша, при това сериозни и възвисени думи, като "целувка", значи имам време да изпълня волята му: за да е по-добър света и по-щастливо настоящето.
При опит да му обясня, че имам основание да си мисля, че изписването на думата: "целувка" наистина ми се струва, че се нуждае от по-малко време т.е. такова с каквото все пак разполагам, загрижена виртуална приятелка ще замаха с пиличка за нокти, с черен чадър вече махаше Чичо Хуберт или онзи който приличаше на Чичо Хуберт, макар да не знам на какво прилича Чичо Хуберт, с пръст вече ми махаше нобеловият лауреат, всепризнатият и именит, господин Анонимен и на нея оставиха да маха с пиличката, а това си имаше и хубавата страна, защото беше счупила нокът и да не се види, че е счупила нокът, че да си помисли някой - някакви си неща, защото тя никога не е чупила нокти в гърбове на мъже  не по причината, която тези, които са виждали и познават си мислят т.е. никой не би се подложил на нещо такова, а защото е с висок морал и не би си помислила нещо подобно, нищо че сега си го помисли, че да крие нокът, че да не си помислят и другите това което немислимо си е помислила.
Ще ми заговори:
"Слушай човека, Стефане. Той не ти мисли лошото. Не си погубвай таланта!"
Преди да съм я попитал за какъв талант става въпрос в написаната дума: "целувка", веднага ще се намеси втора приятелка, без да маха с нищо, че е неприлично, а аз съм постъпил много, много зле, че съм принудил хората да го правят, но понеже е великодушна, ще премълчи това и ще каже само:
"Наистина, откъде намираш толкова време за писане! Хората се нуждаят от теб, обърни внимание на близките си. Моля те! За твое добро!"
Няма да се сетим, че вече ще сме загубили доста повече време в написване на повече неща и от думата: "целувка", но и аз ще се зачудя от кого съм откраднал своето време. 
Но след тези думи, вече не мога да опиша персонажите...
Представете си човешка вълна. Цунами. Чакаща на спирка, важен, много закъснял автобус: чичовци, лели /с капели и без капели/ калековци, внуци и каки, ето го и Даниел Крейг /този пък откъде се взе/, пак изчезна сред останалите. Черният чадър е в Чичо Хуберт, така, че в ръцете на никого няма черен чадър, но има бастуни, мрежи/ пазарски, рибарски/, раници /ученически и туристически/, наелонова чанта, пукната на места с всички томове на голяма детска енциклопедия, която излизаше с един от всекидневниците ни, сакове - разни, бутилки празни, патерици, чанти с картофи и други поанти. 
"Ти защо не пиеш бира, ами пишеш!"
"Как не те е срам, убиец!"
"И не се вслушва в критиките ми! Още не се е обесил!"
"Да го обесим ние!"
"Заради такива като него страната ни е в икономически колапс!"
"Защо не пътуваш из света, ами пишеш!"
"А на стоп из вселената!"
"Аз пък си отглеждам стайни цветя!"
"АБЕ ТИ ЩО ПИШЕШ: ДИШАЙ! ДИШАЙ! НЕ ДИШАЙ! ДИШАЙ! НЕ ДИШАЙ! ДИШАЙ..."
"Обижда жените... Той написа... обидно е... целувка... А какво да правим ние: хапещите и готвещите, и чистещите, и прислужващите идиот, като този, въпреки, че онзи никога не ни е целувал... Този защо си мисли само за целувки..."
"Ами помисли си и ти!" - глас срещу нея.
"Теб ли да целуне, задник, такъв!" - глас срещу гласа срещу нея.
"Не, той каза, че ти си целувал задника на шефа си!" - глас срещу гласа.
"Ех, и аз да можех да целуна дупето на шефката си!" - просто глас.
"ПОРНОГРАФИЯ" - седем фалцетни гласа, следва грохот на лавина, всеки надвиква всекиго. 
Главата ми поне още седмица ще е в цицини от бастуни, мрежи /пазарски, рибарски/, раници /ученически и туристически/, найлонова чанта, пълна с всички томове на голяма детска енциклопедия, сакове разни и бутилки празни, чанти с картофи и други поанти. 
Хубавото в цялата история е, че миличко ще ми прави компреси с реванол и целувки...
Пак ли писах "Целувки". Спирам дотук!
Само ще добавя:
Ако се вслушаме в апела на мобилния оператор: "Не оставяйте децата без контрол пред компютъра!", горко, горко на децата!
Понеже възрастните се държим, по-детински и от тях във виртуална среда. 
Смешна ми е акцията, а проблема с агресията в интернет е наистина сериозен. 

 

07.02.10

 

Коя жена е по-добра любовница?

 

С вибрациите си под кожата, с лекото си потрепване, с ласките и любовната игра, в която дори да няма всичко познато, ще има повече непознато, с дъх и целувки, без да намери думите, само с тяло и с цяло тяло ще изрече, че си бил последната й задръжка и щом ти се отдава, и когато ти се отдава тя няма никакви, никакви задръжки. При свалените дрехи са, а после с тях ще бъдат облечени.
Може да не е свалила фибичка или чорапите, едната й или двете й обувки да са на стъпалата й, ризата й да е само разкопчана и да стои на гърба й като намокрени криле или остатъци листа над пръсналите се пъпки, полата й да е около кръста като пояс и изобщо да има още нещо за събличане, може да го прави като ефект, неволно или волно, или понеже сте нямали време, твърде страстни и така се е получило, но каквото и да е останало по тялото й, тя е по-гола, отколкото майка е родила някои.
Тя не е себе си, тя е цялата природа.
Тялото й дори не е нейно, а е въплъщение на любовта, без име и памет, без възраст и себеидентификация. И с бедра, и устни, и сърце е разтворила цяла вселена.
Тя не те кара да се чувстваш просто мъж, а елинското похотливо полубожество, дори когато си реално наивното момче от Едем, което е изкусила да откъсне плода.
Винаги ще намери недокоснато място по себе си от другите до сега. Винаги ще намери недокоснато място по теб от другите до сега.
А когато няма такива места, сякаш ги създава.
Тя гъделичка фантазиите, тя драска дълбоко духа.
Тя е способна да те направи най-щастливия мъж.
Достатъчни са миговете с нея, независимо какво е всичко останало.
И дори само заради любенето ви, живота си заслужава.

 

06.02.10

Защо да се гордея, че съм българин

Гордея се, защото се научих да живея, въпреки!
Да пиша, въпреки!
Въпреки - да вярвам!
И да обичам, без "въпреки"!
Защото губих всяко състезание и загуба, след загуба, след загуба, разбрах, колко много съм имал, а като погледнах на другата страна: колко повече имам, дори когато ми е оставала една глътка въздух, а и тя под въпрос.
Гордея се, че запазих достойнство във всички мигове, когато беше сочено от истерични пръсти / с остри нокти и злъч от интриги под тях/, че достойнството ми е грях.
Гордея се, че там където индивидуалност е означавала, най-грозното посегателство, върху морални казуси угодни за стадния комфорт, опазих малките си различия.
Гордея се, че съм хвърлял пет кубика бетон, с лопата, за един преди обед, а после съм писал толкова нежни строфи, че колеги - бетонджии са се просълзявали като съм ги цитирал, а със същите строфи съм карал да говорят като бетонджии анонимни писатели /не, няма да се нарека колега ни на "писателите" ни на Писателите/.
Гордея се, че мога да живея сред цигани и по-циганска мизерия и от тях да ми е позната, но на другата вечер, сред поредната нощ, в дома ми в гетото, да пия на една маса, с истински, за мен, нови български възрожденци.
Че в цялото отчаяние винаги съм виждал предизвикателен пламък в очите, щурм към настоящето.
Гордея се, че съм живял като скот, но запазил човешкото.
Гордея се, че съм видял много от живота, но опазил наивното.
Гордея се, че душата още ме боли понякога.
Че съм съзрял дотолкова, че не бих дал живот за много от идеалите, за които бих го дал някога...
Но не се и съмнявам, че пак ще намеря някоя глупост, за която да се пожертвам, въпреки, че на кръста си който нося, като всеки човек, аз съм разпънал и нося жив, своя демон - присмехулник, който ще се залива от смях, докато агонизирам.
Гордея се, че съм мамен, но не съм озверен.
Гордея се, че не съм озверен, но не съм убил звяра си и все още не съм добродушната овца, която на мнозина би се харесала да бъда.
Гордея се, че и в страданията си съм бил щастлив. Винаги щастлив!
И тъй като това са преживяванията на просто един българин, защото съм просто един българин, гордея се, че съм просто един българин.

 

03.02.10

За Хаити и не съвсем

 

Знам какво е да имаш цигара, да я изпушиш до половина и да дадеш остатъка на човек, който почти не познаваш, който по-скоро не харесваш, от който не очакваш ответен жест.

Не, не е милосърдие.

Правиш това, което ти харесва.

Утре, ако не след час, ще бъдеш на негово място и от сега разчиташ на подобен жест и от сега ти харесва, онзи неизвестния, който знаеш, че ще го направи.

За теб, всъщност за себе си. Точно както ти си го сторил за някого, всъщност за себе си.

За да се харесаш! И има защо да се харесаш.

Знам, какво е да отчупиш половин вафла, че нямаш две.

Цялата не нахранва толкова, колкото половината, дори когато дотолкова ти е премаляло за сладко, че цяла кутия не би ти стигнала.

Не, не го приемам за милосърдие.

За солидарност, може би, но с един милион уговорки.

Най-ми прилича на единен стандарт в отношението към постъпката.

Когато правя за друг онова, което бих искал друг да направи за мен, изказвам своето одобрение към постъпката.

Солидарен съм с нея, не толкова с нуждаещият се от нея, макар в този ред от мисли, вече е съвсем неясно, кой от двамата: далият или получилият фаса, кой от споделилите вафлата е имал по-голяма нужда от този жест.

Мисленето няма да отведе до никъде, ще се върти в омагьосан кръг: “да” или “не”

Всичко е въпрос на желание, на вътрешна потребност. И ми е все едно дали съм с “гол тумбак” и дали стоят смешно или доста секси “чифтето пищови”, патрондаши и ръчни гранати над лъсналите ми срамотии.

Все ми е едно, че не съм си оправил дълга към мобилния си оператор, защото съм нямал как. Все ми е едно, че с моя един лев няма да видя света по-добър, след като съм изпитал необходимост да го пратя.

Няма нито да си осигуря 666 – то място в превози към рая, още по-малко пък аз – неморалния да се почувствам морален, но малко по-богат: ще се. Защото си мислех, че мизерствам и погледнато от друга камбанария: точно си мизерствам, но не и толкова колкото хаитянско хлапе.

И май, аз на него съм длъжник, че ми показа, колко много имам.