©Стефан Кръстев (Cefules)       Обратно в сайта

 

Български кървав кючек                         

 

Автор: Стефан Кръстев

Описание: Криминален роман

Страници: 254

Издадена: април 2012 г.

 

ISBN: 978-954-2920-04-5

 

 

 

 

 

 

 

 

 

е-книжарница Хеликон

 

...

 

Препоръка: ако разгърнете тази книга, нека да е рано сутринта, в почивен ден. Рано сутринта, защото е много вероятно по-чувствителните да не могат да заспят. В почивен ден, защото едва ли ще я оставите, докато не я прочетете. Това ви обещавам. Вече проверих резултата. Напрежението е от втора до последна страница, като непрестанно градира. Изненадите са десетки. Романът е остро-сюжетен трилър, описващ една част от съвременната българска реалност.

Действителни случаи в основата на романа:
"Страх сковава Стежерово 10 дни след зверското двойно убийство"
"Чести кражби на кабели и пенсии тормозят жителите на Ореховица"
"Десетки ромчета намериха смъртта си заради нехайство на родителите"
"Цигани с каруци тормозят ловешки квартал"
"Мургави апаши прехвърлят кон с каруца през оградата"
"Цигани гастрольори тарашат плевенските села"
"Циганите на Стара гара вилнеят безнаказано"
"Цигани тийнейджъри затриха баба за 45 лева"

Това е една малка част от заглавията на материали, разкриващи подобни случаи в седмичник, на който сътруднича. Като човек, близък до "кухнята", знам и подробности, които репортерите са спестили на читателя, защото би било ужасно да се открият. Това, което се случва из селата, вдъхнови кървавия ми трилър. За щастие, описаното в сюжета като цяло все още не се е случило точно по същия начин, но е твърде възможно да се случи всеки момент. Дай Боже да си остане само една черна приказка, само моя трилър, в който целях да пресъздам напрежението, да отгатна какво е в душите на хората, които всеки ден треперят да не се сбъднат най-черните им страхове.

Действието се развива в несъществуващото село Опашково, прототип на което са плевенските села, отразени в криминалните материали. То е в няколкодневна блокада на мургави гастрольори от близо и далеч. Четири къщи ще бъдат атакувани, а преживяванията на хората в тях се описани в романа.

Напрежението:
"...Още тълпа се натрупа около колата. Биеха с юмруци по покрива, пукнаха и предното стъкло. Подаваха беззъби усмивки. Някои насочваха оръжие, а после вдигаха дула нагоре и стреляха към небесата. Един се качи на предния капак и затанцува. Ритаха гумите, протягаха през счупения прозорец ръце. Смееха се и пееха нещо. Говореха един през друг. За смазване. За разкъсване. За запалване. Имаше и жени. Дори и малки деца. Явор имаше чувството, че ще сдъвчат колата. Намираха се в преса от плът. Англичанката се давеше в плач. Мъжът й беше блед, с израз на дете. Явор, изпуснал нерви, се смееше и не можеше да се спре. Вдигнаха едната страна на колата. Помисли си, че ще я преобърнат, но само я пуснаха от високо. Последваха удари с щанги и с приклади по покривите. Пръсна се на парчета и стъклото до англичанката. После - и това до шофьора. Пръсна се и задното, а предното висеше разкъсано като знаме.
Стоварваха бойни чукове и колата сякаш се свиваше от ударите. Вили нахлуха през прозорците. Тримата се наведоха, колкото могат, за да не ги намушат. Кирка проби покрива и острието й се спря на сантиметри пред гърдите на Явор..."

Психологизмът и битът:
„...Въпреки тежката диагноза, живееше достатъчно разумно, за да прецени, че това само я разрушава. Правеше всичко възможно, за да задържи душата си в равновесие. Научи се да гледа с часове огледалото. Неподвижна, докато престане да го вижда и остави да я гледа то. През отраженията рисуваше в думи душата си. Бавно, изречение по изречение. Описваше остаряването си. Последният етап от тлеенето си. Настъпващите изменения, които е тъй трудно да се уловят поради плавността на процеса пред непрестанно взиране. На всяко второ число от месеца тя излизаше да изтегли пенсията си. Час губеше в пощата. Тогава разменяше и по някоя ненужна й приказка, която бързо забравяше. Още час отиваше, докато плати сметките. Само ток и вода, кабелна телевизия и телефон не й бяха потребни и дори не беше се сетила, че това за нея щяха да са луксове, които биха й донесли известни материални затруднения. В деня на пенсията си купуваше и лекарствата..."

Ужасът:
„...Ясен пляскаше сред труповете - търсеше опорна точка, на която да се задържи. Плюеше кръв и гадости. Струваше му се, че по езика му пълзят червеи, но това беше просто вкусът на смъртта. В кладенеца имаше изхвърлени поне десетима, някои обгорени, други с откъснати крайници, които като кошмарни рибки се носеха по раздвижената от отчаяното пляскане повърхност. Водата беше алена от кръв, а някои продължаваха да кървят. Сякаш две-три тела още се гърчеха, но дали бяха техни движения не можеше да се разбере.
На едното му рамо се беше отпуснала мъртвешка длан. Искаше му се да извика за помощ, но на кого? А и дъх не му достигаше...
Скрипецът над него пронизително изскърца. Звукът, който издаде при спирането, изкривен от акустиката на кладенеца, приличаше на чудовищно хълцане.
Два крака виснаха на педи от главата на давещия се Ясен..."

Страстта:
„...Пробуди се в жестока реалност, в нея нямаше да й помогнат задръжките, нито това, което е отхвърляла, но бавно асимилирала като зло и добро, правилно или не, истина и лъжа. Принципите й приличаха на стъклена кула в друго измерение. Заключено в луксозна книга с приказно съдържание. Всичко извън обсадения замък приличаше на измислица. В нея хора живееха и бутаха детски колички, разменяха клюки по кръстовищата, ходеха на шопинг и се кискаха глупаво, дремеха пред телевизора или си измисляха някое супер тъпо приключение, за да забравят колко е убито ежедневието им. Глупав театър, към който тя искаше да се върне, който беше на някакви си километри, а й изглеждаше по-далеч от луната.
Тук законите бяха различни. Изведнъж беше изгубила цялата си увереност. Искаше й се да плаче, но просто се давеше. Не можеше, още не можеше да повярва, че й се случва, че е възможно изобщо, а животът й изглеждаше пред края си. Една част от нея беше другаде, където подобни реакции биха означавали нещо.
Почувства силна необходимост да вземе от живота каквото може, да изпита в една всички пропилени тръпки. Койота беше човекът, който поне малко владееше положението. Или така изглеждаше... Когато отиде в спалнята си, чувството за сигурност напусна общата стая. Имаше нужда от него - и от чувството за сигурност, и от мъжа..."

Краят, разбира се, е неочакван. Дали е добър, или лош - читателите ще са на различни мнения, някои от тях ще са раздвоени. Ще останат да висят много въпроси, а отговорите им ще дойдат с времето.

С настоящата книга не желая да създавам етническо напрежение. Посвещавам я на многото безименни жертви на престъпността из селските райони, но и на всички достойни роми, успели, въпреки лошите условия, да превъзмогнат бита и да следват мечтите си, да живеят човешки или поне да запазят човешкото у себе си.